"УЗАКОНЯВАНЕТО"
След като преговорите не доведоха до нищо, на двайсет и девети април две хиляди и девета година, адвокатът, който представляваше групата от съсобственици, внесе в Столична община – Район „Възраждане“ пет заявления – от името на всеки поотделно. Бяха с един и същ текст и най-общо декларираха, че в съсобствен парцел част от съществувалата сграда е премахната и под претекст за извършване на реконструкция се извършва строителство на нова сграда, без одобрени строителни книжа, значително превъзхождаща по параметри предишната и без да е искано съгласието на останалите съсобственици (виж – при желание - целия документ)3.
Интересното е, че строителството спря – още от следващия ден след подаването им! Мина целият месец май, започна юни... Долу, на строежа бе настъпило пълно мъртвило. Не получавахме обаче и отговор на нашите заявления – повече от месец и половина. Затова решихме да проверим, какво е станало с тях. Тъй че на осемнайсти юни очаквах пред Община „Възраждане“ – според уговорката ни – представляващия ни адвокат. Бе приемен (за общинските служители) ден, а нашият адвокат още не идваше. Крачейки напред-назад в очакване, попаднах пред таблото с известия. И за да ми минава по-бързо времето докато чакам, почнах да ги чета. Минах ги веднъж, после повторно – просто за да ми минава времето. Не бях имал никаква друга причина да го правя... След второто изчитане, тъкмо се канех да й позвъня (адвокатът ни бе жена – казвам го просто като факт, без да влагам в това какъвто и да било смисъл), когато я видях – бързаща – да идва. Разменихме обичайните извинения и уверения, че това (закъснението й) не е проблем и се качихме в сградата на съответния етаж. Не знаехме накъде да се насочим, вратите на всички стаи зееха отворени, влизаха-излизаха служители, граждани чакаха поотделно или на групи – приемен ден... Попитахме една жена, излизаща от вратата, до която тъкмо се бяхме спрели, като казахме, за какво става дума. Тя ни поогледа внимателно (поне такова усещане остана у мен), после посочи вратата на стаята, от която току-що бе излязла. Застанахме там и зачакахме – процес, познат на някаква част от гражданите на България. След като изтече отреденото ни от съдбата за това време, влязохме в стаята. Служителката, която ни приемаше, точно в този момент бе изключително дълбоко погълната от съдържанието на листовете на масата пред нея – явно важността им многократно надвишаваше важността на всичко онова, заради което цялото гражданско войнство е пристигало в тази сграда поне през последните седемнайсет месеца. Стояхме тримата в стаята - измина време, както ми се стори не по-малко от времето на онзи прочут кадър със сандъка във филма на Хичкок; накрая тя все пак ни попита по какъв въпрос сме при нея. Все така вперила поглед в хартиите, явно бе чула отговора, защото след малко хвърли към нас кратък, дори бих го определил като мълниеносно кратък, поглед. Последва епизод втори на предното й мълчаливо проучване на листовете хартия. Все пак се оказа, че имаме късмет – дойде и неговият край: „Ще получите писмен отговор.“. „Кога?“ - чух се да питам. Но мълчанието в стаята вече така се бе втвърдило, че никаква дума не би могла да го пробие и да стигне до седналата вътре жена...
Напуснахме сградата на общината, или по-точно, на район „Възраждане“. „Е, остава да чакаме...“ - каза адвокатката ни, докато аз се питах, дали имат някакъв смисъл сигналите, които ми се струваше че съм доловил.
После се разделихме.
Писмен отговор наистина се получи. Денят, в който той пристигна в пощенската ни кутия бе вторник, 23-ти юни. Открих го следобед, едва ли не неочаквано вече. Може би не бе странно, може би бе – във всеки случай това бе едно от дългата поредица съвпадения, които се случиха по време на тази история: точно през този ден, след месец и половина неприсъствие на хора на строителния обект, там отново се появиха неколцина души; между тях бяха С. Х. и един конструктор, когото бях виждал и преди по време на строителството. Бе късният предиобед – те стояха дълго, оглеждаха, сочеха, нещо обсъждаха. А в късния следобед пристигна отговорът от общината... Състоеше се от три отделни листа, чието съдържание заставаше пред очите ми в онази последователност, с която нечия ръка ги бе сгънала в пощенския плик.
Най-напред прочетох: „Разрешение за строеж № 33 от 09.06.2009 г.“. След него бе отговорът до съсобствениците, а на последния лист пишеше „Констативен протокол“ (виж – при желание - целите документи)4. Поставих трите листа на масата и почнах да ги проучвам. Като всяко разрешение и това разрешаваше – преустройство и смяна на предназначение... и така нататък... В края му се казваше, че се издава по повод на молба с входящ номер от пети юни и че подлежи на обжалване в четиринадесетдневен срок от съобщаването. Преброих дните – срокът изтичаше днес, всъщност в този момент бе вече изтекъл... „Какво съвпадение!“ - си рекох. „Няма нищо случайно.“ - отговори ми някой и насмалко да се огледам в стаята.
Във втория документ – отговорът до съсобствениците – интересни за отбелязване ми се сториха две неща. Първото бе, че изискваха да им бъдат представени архитектурните проекти, по които са построени сградите в парцела. Не на съборената, не – на трите! Може би помните – едната от тях е била построена около хиляда осемстотин и деветдесета година. И искат архитектурните й проекти... От преди около сто и двайсет години!...
Второто бе, освен че искаха да бъде представен проект за ремонт и укрепване на двуетажната сграда (половината от която бе вече съборена!) и че трябваше да предприемем – и то неотложно – всички мерки по обезопасяването, хигиенизирането и естетизирането на всичките сгради в парцела. „Да, нали разбираш, какво означава това?“ - пак се обади предишният глас. Замислих се. „Трябва да си ремонтирате фасадата, драги мой, щом смятате да противоречите на общината. И нали знаеш, като е паметник на културата всичко е много по-скъпо.“. Помислих си, че ако е така, това е изнудване и злоупотреба със служебно положение. „Е, и? Това е община, драги...“ - отсече невидимият ми събеседник. Замълчах, осъзнавайки странността на положението, в което се бях озовал.
Зачетох констативния протокол. И колкото повече четях, толкова повече ме обземаше смут – та вътре нямаше нищо друго вярно, освен че в парцела е имало три сгради и че на четвърти юни (тогава според комисията имотът е бил посетен) не са се извършвали строителни работи. „Ти май не ме чуваше досега.“ - пак се обади гласът. „Сега ще кажеш ли нещо?“. „Но снимките ни показват, че половината сграда е съборена и теренът е разчистен, показват, че е направен кофраж за нова стоманобетонна конструкция, показват, че всичко това е направено много преди даже да е било поискано издаването на строително разрешение!...“. „Ти остави снимките!“ - безцеремонно ме прекъсна гласът. „Комисията е видяла съвсем друго – цялата сграда си е била на мястото напълно непокътната, частично е била премахната дървената покрив...“. „Но в двора никога не е имало дървена покривна конструкция!“ - прекъснах го на свой ред и аз. „Имало е! Когато комисията е била, е имало. И подпори между партера и жилищния етаж е имало. И натрупани още от войната отпадъци е имало. И изобщо всичко е било тъй, както е написано в протокола.“ - натърти той. „А къщата – тя не е на повече от сто години! Нашата е на толкова.“ - изрекох тихо. „Можеш ли да го докажеш? Може да се окаже, че е точно обратното.“. Замълчахме – и двамата...
Останах да седя пред листовете хартия. Изведнъж си спомних посещението в общината – да, името, написано на вратата на стаята, в която бяхме влезли тогава бе едно от имената на жените, подписали протокола. Може би затова тя не ни е поглеждала! А той вече е бил изготвен. В този миг обаче сякаш мълния блесна в мозъка ми: таблото – на таблото разрешението го нямаше! Спомних си, как чакайки четях залепените известия – да, това строително разрешение тогава не бе там! А е трябвало да бъде! Затова..., затова тя не ни е поглеждала?!... И значи гласът преди малко може би е говорил верни неща?...
И отново мълнията ме порази: „Във връзка с Вашите заявления е извършена проверка на място и е съставен констативен протокол, копие от...“. Не го четях, буквите светеха в съзнанието ми, докато същевременно очите ми попиваха написаната в началото на писмото дата - „05.05.09 г.“. И в този момент гласът ненадейно отново се обади: „Сега вече вярваш ли ми? А протоколът е с дата „четвърти юни“ - точно трийсет дни по-късно...“.
Мълчах. Не исках, не можех да кажа нищо. Само чувствах, как в тялото ми се влива категоричната яснота, че всичко това не е просто случайност. И вече знаех, че случилото се досега е само началото на нещо, което предстои да се извършва в продължение на дълги-дълги месеци. Само дето не знаех, че ще е още по-дълго!
На следващия ден пристигнаха арматуристи и строителството продължи отново.
>> КНИГАТА
Интересното е, че строителството спря – още от следващия ден след подаването им! Мина целият месец май, започна юни... Долу, на строежа бе настъпило пълно мъртвило. Не получавахме обаче и отговор на нашите заявления – повече от месец и половина. Затова решихме да проверим, какво е станало с тях. Тъй че на осемнайсти юни очаквах пред Община „Възраждане“ – според уговорката ни – представляващия ни адвокат. Бе приемен (за общинските служители) ден, а нашият адвокат още не идваше. Крачейки напред-назад в очакване, попаднах пред таблото с известия. И за да ми минава по-бързо времето докато чакам, почнах да ги чета. Минах ги веднъж, после повторно – просто за да ми минава времето. Не бях имал никаква друга причина да го правя... След второто изчитане, тъкмо се канех да й позвъня (адвокатът ни бе жена – казвам го просто като факт, без да влагам в това какъвто и да било смисъл), когато я видях – бързаща – да идва. Разменихме обичайните извинения и уверения, че това (закъснението й) не е проблем и се качихме в сградата на съответния етаж. Не знаехме накъде да се насочим, вратите на всички стаи зееха отворени, влизаха-излизаха служители, граждани чакаха поотделно или на групи – приемен ден... Попитахме една жена, излизаща от вратата, до която тъкмо се бяхме спрели, като казахме, за какво става дума. Тя ни поогледа внимателно (поне такова усещане остана у мен), после посочи вратата на стаята, от която току-що бе излязла. Застанахме там и зачакахме – процес, познат на някаква част от гражданите на България. След като изтече отреденото ни от съдбата за това време, влязохме в стаята. Служителката, която ни приемаше, точно в този момент бе изключително дълбоко погълната от съдържанието на листовете на масата пред нея – явно важността им многократно надвишаваше важността на всичко онова, заради което цялото гражданско войнство е пристигало в тази сграда поне през последните седемнайсет месеца. Стояхме тримата в стаята - измина време, както ми се стори не по-малко от времето на онзи прочут кадър със сандъка във филма на Хичкок; накрая тя все пак ни попита по какъв въпрос сме при нея. Все така вперила поглед в хартиите, явно бе чула отговора, защото след малко хвърли към нас кратък, дори бих го определил като мълниеносно кратък, поглед. Последва епизод втори на предното й мълчаливо проучване на листовете хартия. Все пак се оказа, че имаме късмет – дойде и неговият край: „Ще получите писмен отговор.“. „Кога?“ - чух се да питам. Но мълчанието в стаята вече така се бе втвърдило, че никаква дума не би могла да го пробие и да стигне до седналата вътре жена...
Напуснахме сградата на общината, или по-точно, на район „Възраждане“. „Е, остава да чакаме...“ - каза адвокатката ни, докато аз се питах, дали имат някакъв смисъл сигналите, които ми се струваше че съм доловил.
После се разделихме.
Писмен отговор наистина се получи. Денят, в който той пристигна в пощенската ни кутия бе вторник, 23-ти юни. Открих го следобед, едва ли не неочаквано вече. Може би не бе странно, може би бе – във всеки случай това бе едно от дългата поредица съвпадения, които се случиха по време на тази история: точно през този ден, след месец и половина неприсъствие на хора на строителния обект, там отново се появиха неколцина души; между тях бяха С. Х. и един конструктор, когото бях виждал и преди по време на строителството. Бе късният предиобед – те стояха дълго, оглеждаха, сочеха, нещо обсъждаха. А в късния следобед пристигна отговорът от общината... Състоеше се от три отделни листа, чието съдържание заставаше пред очите ми в онази последователност, с която нечия ръка ги бе сгънала в пощенския плик.
Най-напред прочетох: „Разрешение за строеж № 33 от 09.06.2009 г.“. След него бе отговорът до съсобствениците, а на последния лист пишеше „Констативен протокол“ (виж – при желание - целите документи)4. Поставих трите листа на масата и почнах да ги проучвам. Като всяко разрешение и това разрешаваше – преустройство и смяна на предназначение... и така нататък... В края му се казваше, че се издава по повод на молба с входящ номер от пети юни и че подлежи на обжалване в четиринадесетдневен срок от съобщаването. Преброих дните – срокът изтичаше днес, всъщност в този момент бе вече изтекъл... „Какво съвпадение!“ - си рекох. „Няма нищо случайно.“ - отговори ми някой и насмалко да се огледам в стаята.
Във втория документ – отговорът до съсобствениците – интересни за отбелязване ми се сториха две неща. Първото бе, че изискваха да им бъдат представени архитектурните проекти, по които са построени сградите в парцела. Не на съборената, не – на трите! Може би помните – едната от тях е била построена около хиляда осемстотин и деветдесета година. И искат архитектурните й проекти... От преди около сто и двайсет години!...
Второто бе, освен че искаха да бъде представен проект за ремонт и укрепване на двуетажната сграда (половината от която бе вече съборена!) и че трябваше да предприемем – и то неотложно – всички мерки по обезопасяването, хигиенизирането и естетизирането на всичките сгради в парцела. „Да, нали разбираш, какво означава това?“ - пак се обади предишният глас. Замислих се. „Трябва да си ремонтирате фасадата, драги мой, щом смятате да противоречите на общината. И нали знаеш, като е паметник на културата всичко е много по-скъпо.“. Помислих си, че ако е така, това е изнудване и злоупотреба със служебно положение. „Е, и? Това е община, драги...“ - отсече невидимият ми събеседник. Замълчах, осъзнавайки странността на положението, в което се бях озовал.
Зачетох констативния протокол. И колкото повече четях, толкова повече ме обземаше смут – та вътре нямаше нищо друго вярно, освен че в парцела е имало три сгради и че на четвърти юни (тогава според комисията имотът е бил посетен) не са се извършвали строителни работи. „Ти май не ме чуваше досега.“ - пак се обади гласът. „Сега ще кажеш ли нещо?“. „Но снимките ни показват, че половината сграда е съборена и теренът е разчистен, показват, че е направен кофраж за нова стоманобетонна конструкция, показват, че всичко това е направено много преди даже да е било поискано издаването на строително разрешение!...“. „Ти остави снимките!“ - безцеремонно ме прекъсна гласът. „Комисията е видяла съвсем друго – цялата сграда си е била на мястото напълно непокътната, частично е била премахната дървената покрив...“. „Но в двора никога не е имало дървена покривна конструкция!“ - прекъснах го на свой ред и аз. „Имало е! Когато комисията е била, е имало. И подпори между партера и жилищния етаж е имало. И натрупани още от войната отпадъци е имало. И изобщо всичко е било тъй, както е написано в протокола.“ - натърти той. „А къщата – тя не е на повече от сто години! Нашата е на толкова.“ - изрекох тихо. „Можеш ли да го докажеш? Може да се окаже, че е точно обратното.“. Замълчахме – и двамата...
Останах да седя пред листовете хартия. Изведнъж си спомних посещението в общината – да, името, написано на вратата на стаята, в която бяхме влезли тогава бе едно от имената на жените, подписали протокола. Може би затова тя не ни е поглеждала! А той вече е бил изготвен. В този миг обаче сякаш мълния блесна в мозъка ми: таблото – на таблото разрешението го нямаше! Спомних си, как чакайки четях залепените известия – да, това строително разрешение тогава не бе там! А е трябвало да бъде! Затова..., затова тя не ни е поглеждала?!... И значи гласът преди малко може би е говорил верни неща?...
И отново мълнията ме порази: „Във връзка с Вашите заявления е извършена проверка на място и е съставен констативен протокол, копие от...“. Не го четях, буквите светеха в съзнанието ми, докато същевременно очите ми попиваха написаната в началото на писмото дата - „05.05.09 г.“. И в този момент гласът ненадейно отново се обади: „Сега вече вярваш ли ми? А протоколът е с дата „четвърти юни“ - точно трийсет дни по-късно...“.
Мълчах. Не исках, не можех да кажа нищо. Само чувствах, как в тялото ми се влива категоричната яснота, че всичко това не е просто случайност. И вече знаех, че случилото се досега е само началото на нещо, което предстои да се извършва в продължение на дълги-дълги месеци. Само дето не знаех, че ще е още по-дълго!
На следващия ден пристигнаха арматуристи и строителството продължи отново.
>> КНИГАТА