В РОЛЯТА НА ДАВИД
Никога не го бях правил преди това, нито пък жена ми – да търсим контакт с медиите. Оказа се – поне за нас – че не е никак толкова лесно. Все пак накрая от предаването „Здравей, България” проявиха интерес и насрочиха дата за участие – в рубриката им „Моята история”. Така че на 29-ти септември сутринта бях на уговореното място.
Интуицията, заедно с въображението са двата върхови инструмента, с които ни е снабдила природата. Та влизайки в сградата на телевизията аз вече знаех, че от този момент нататък животът ми ще потече по различен начин. Разминавайки се с хората по коридорите знаех, че за всички тях това ще бъде ден като всички останали. Само за мен, единствено за мен от всички ни тук, този ден щеше да бъде вододел.
Качих се с асансьора на съответния етаж, представих се, едно момиче ми показа къде да седна, предложи ми кафе, докато дойде моят ред. По коридора минаваха отвреме-навреме лица, познати ми от предаването. Един охранител донесе сутрешната преса, някой тръгна да купува закуски, друг се оплакваше от нещо на момичето зад плота с кафемашината, което ме бе посрещнало в коридора. Денят тук бе затекъл – като предния и навярно като следващия. Наблизо до мен седеше някакъв мъж, помислих си, че с нещо ми е познат. След това погледнах през рамо натам, накъдето знаех вече, че е вратата на студиото. И - почти едновременно с поглеждането ми - вратата се отвори, едно момиче се появи и каза: „Сега е Юзеиров”. Мъжът се размърда, после първото момиче излезе иззад плота и приближавайки се до него му каза нещо. Той стана и тръгна към вратата. И после студиото го глътна.
След това то се обърна към мен: „След него сте Вие.”.
Така стана, че можах да видя записа (виж го – при желание)26 на самото предаване доста по-късно. И установих, че независимо от усещането ми, водещите са се отнасяли към мен дружелюбно. И наистина ровенето в „бумагите” не бе подходящ способ за излагане на историята. Все пак основните неща са били казани и показани. И че ако е имало някой, който е искал да установи истината, още тогава е можел да го направи. Факт е, че това не се случи. Единственото, което последва (значи все пак някой го е видял) бе, че с нахвърляни надве-натри тухли запълниха голямата дупка в калкана (виж – при желание - приложените снимки)27.
И другото – загатнатото още в началото, при представянето ми, предчувствие, че ще бъда преследван по някакъв начин - не бе изобщо погрешно. Всичко щеше да се сбъдне, и то скоро.
Всяка неделя – плоча, така равномерно експресно си вървеше строежът (виж – при желание - приложените снимки)28, несмущаван от никого. Докато на четвърти октомври не се случи поредното абсурдно нещо.
Макар и стъпил върху основния зид на нашата сграда, издигайки се отвесно нагоре, стоманобетонният скелет на строежа се движеше на известно разстояние покрай нашата стена. Запознатите знаят, че това е тъй наречената „дилатационна фуга”, чието предназначение е да направи така, че при земетръс всяка една от съседните сгради да реагира самостоятелно на труса. Тя е задължителна и... неизбежна! Но май не е точно така, защото при нас се случи друго.
Във въпросната неделя наливаха бетона на най-горната, трета по ред плоча. И вместо да бъде ограничен до линията на колоните, както на по-долните нива (виж – при желание - приложените снимки)29, той просто си стигна до криволичещата повърхност на стената на нашата къща. Нещо повече, оказа се, че и фугите на долните две плочи също са запълнени. Без дори да има армировка... Разбирате ли какво означава това – от този момент нататък калканът ни – увреденият, неправолинейният, нееднородният наш калкан не би могъл вече да бъде възстановен (виж – при желание - приложените снимки и видеозаписи)30!...
Така се е случвало по време на турското робство – от време на време някой от поробеното българско население не е издържал да понесе поредната несправедливост и е „хващал гората”. Е, в този момент и с мен стана това.
Илюзорна се оказа обаче мисълта ми, че ще отида, ще намеря дежурен прокурор, ще му разкажа за всичко случващо се и на това беззаконие най-сетне ще бъде сложен край... Наистина долу, на входа имаше табелка, известяваща на кой етаж и в кой кабинет има дежурен прокурор. Но това си бе само една табелка... Просто в неделния ден нямаше как да бъда приет от някого – така ми казаха полицаите, охраняващи сградата на съда.
На другия ден подадох в деловодството на прокуратурата жалба (виж я – при желание)31. Казаха ми, че ще получа отговор. Но понеже през последвалите две седмици нищо на строежа не се промени, на двайсет и първи октомври и жена ми внесе заявление (виж го – при желание)32 - в РДНСК (Районна дирекция за национален строителен контрол). С копия до още четири институции, между които бе и общината „Възраждане”.
Голиат бе изправен пред мен, а прашката бе в ръката ми. Кое щеше да се случи – поетичното изключение, или отново повтарящата се обичайност? Предстоеше (или по-точно, все още предстои) да разбера.
А всъщност... тогава още не знаех кой точно е Голиат?
>> ИДЕЯТА ЗА "СУРОВ РОМАН"
Никога не го бях правил преди това, нито пък жена ми – да търсим контакт с медиите. Оказа се – поне за нас – че не е никак толкова лесно. Все пак накрая от предаването „Здравей, България” проявиха интерес и насрочиха дата за участие – в рубриката им „Моята история”. Така че на 29-ти септември сутринта бях на уговореното място.
Интуицията, заедно с въображението са двата върхови инструмента, с които ни е снабдила природата. Та влизайки в сградата на телевизията аз вече знаех, че от този момент нататък животът ми ще потече по различен начин. Разминавайки се с хората по коридорите знаех, че за всички тях това ще бъде ден като всички останали. Само за мен, единствено за мен от всички ни тук, този ден щеше да бъде вододел.
Качих се с асансьора на съответния етаж, представих се, едно момиче ми показа къде да седна, предложи ми кафе, докато дойде моят ред. По коридора минаваха отвреме-навреме лица, познати ми от предаването. Един охранител донесе сутрешната преса, някой тръгна да купува закуски, друг се оплакваше от нещо на момичето зад плота с кафемашината, което ме бе посрещнало в коридора. Денят тук бе затекъл – като предния и навярно като следващия. Наблизо до мен седеше някакъв мъж, помислих си, че с нещо ми е познат. След това погледнах през рамо натам, накъдето знаех вече, че е вратата на студиото. И - почти едновременно с поглеждането ми - вратата се отвори, едно момиче се появи и каза: „Сега е Юзеиров”. Мъжът се размърда, после първото момиче излезе иззад плота и приближавайки се до него му каза нещо. Той стана и тръгна към вратата. И после студиото го глътна.
След това то се обърна към мен: „След него сте Вие.”.
Така стана, че можах да видя записа (виж го – при желание)26 на самото предаване доста по-късно. И установих, че независимо от усещането ми, водещите са се отнасяли към мен дружелюбно. И наистина ровенето в „бумагите” не бе подходящ способ за излагане на историята. Все пак основните неща са били казани и показани. И че ако е имало някой, който е искал да установи истината, още тогава е можел да го направи. Факт е, че това не се случи. Единственото, което последва (значи все пак някой го е видял) бе, че с нахвърляни надве-натри тухли запълниха голямата дупка в калкана (виж – при желание - приложените снимки)27.
И другото – загатнатото още в началото, при представянето ми, предчувствие, че ще бъда преследван по някакъв начин - не бе изобщо погрешно. Всичко щеше да се сбъдне, и то скоро.
Всяка неделя – плоча, така равномерно експресно си вървеше строежът (виж – при желание - приложените снимки)28, несмущаван от никого. Докато на четвърти октомври не се случи поредното абсурдно нещо.
Макар и стъпил върху основния зид на нашата сграда, издигайки се отвесно нагоре, стоманобетонният скелет на строежа се движеше на известно разстояние покрай нашата стена. Запознатите знаят, че това е тъй наречената „дилатационна фуга”, чието предназначение е да направи така, че при земетръс всяка една от съседните сгради да реагира самостоятелно на труса. Тя е задължителна и... неизбежна! Но май не е точно така, защото при нас се случи друго.
Във въпросната неделя наливаха бетона на най-горната, трета по ред плоча. И вместо да бъде ограничен до линията на колоните, както на по-долните нива (виж – при желание - приложените снимки)29, той просто си стигна до криволичещата повърхност на стената на нашата къща. Нещо повече, оказа се, че и фугите на долните две плочи също са запълнени. Без дори да има армировка... Разбирате ли какво означава това – от този момент нататък калканът ни – увреденият, неправолинейният, нееднородният наш калкан не би могъл вече да бъде възстановен (виж – при желание - приложените снимки и видеозаписи)30!...
Така се е случвало по време на турското робство – от време на време някой от поробеното българско население не е издържал да понесе поредната несправедливост и е „хващал гората”. Е, в този момент и с мен стана това.
Илюзорна се оказа обаче мисълта ми, че ще отида, ще намеря дежурен прокурор, ще му разкажа за всичко случващо се и на това беззаконие най-сетне ще бъде сложен край... Наистина долу, на входа имаше табелка, известяваща на кой етаж и в кой кабинет има дежурен прокурор. Но това си бе само една табелка... Просто в неделния ден нямаше как да бъда приет от някого – така ми казаха полицаите, охраняващи сградата на съда.
На другия ден подадох в деловодството на прокуратурата жалба (виж я – при желание)31. Казаха ми, че ще получа отговор. Но понеже през последвалите две седмици нищо на строежа не се промени, на двайсет и първи октомври и жена ми внесе заявление (виж го – при желание)32 - в РДНСК (Районна дирекция за национален строителен контрол). С копия до още четири институции, между които бе и общината „Възраждане”.
Голиат бе изправен пред мен, а прашката бе в ръката ми. Кое щеше да се случи – поетичното изключение, или отново повтарящата се обичайност? Предстоеше (или по-точно, все още предстои) да разбера.
А всъщност... тогава още не знаех кой точно е Голиат?
>> ИДЕЯТА ЗА "СУРОВ РОМАН"