ЗАКОННО (втора част)
Противно на обичайното, старата сграда не бе съборена изцяло още в самото начало. Нормалното е – а и е съвсем лесно разбираемо – да бъде съборено наведнъж всичко, строителният отпадък да бъде извозен и теренът да бъде напълно изчистен, след това да бъде направен изкопът за избените помещения и оттам нататък, отдолу-нагоре, да започне строителството. Защото не става дума за огромен строеж – цялото УПИ (с трите сгради в него) е малко над деветстотин квадратни метра. Тук частта от сградата, която бе долепена до ъгловата сграда (която е паметник на културата) в парцела, стоя до последно без да бъде разрушена, като само бе свален покривът й (виж – при желание - приложените снимки и видеозаписи)14.
С. Х. бе заявявал многократно, че втората част нямало да бъде събаряна, а само щяла да бъде ремонтирана. Колкото повече обаче напредваше строителството върху мястото на съборената част, толкова по-фрапираща ставаше абсурдността на това му твърдение. И толкова по-често той ни се обаждаше и искаше съгласието ни за събарянето и на втората част. Ерго, толкова повече се приближавахме към момента, който отдавна знаех, че неминуемо ще дойде.
На деветнайсти септември две хиляди и шеста година, на софийската улица „Алабин” 39 рухна стара сграда. При което уби две момичета. Няма да коментирам тук и сега, какви са били причините за това. Българското правосъдие или е установило, или не е установило истината. То си знае. Това, което обаче има отношение към настоящата история, е, че след падането на онази сграда стана очевидно, че тя самата не е имала собствен калканен зид откъм съседната източна ъглова сграда (виж – при желание - приложените снимки)15. Не претендирам, че те достатъчно ясно го показват. Аз самият не съм правил тогава снимки, а тези пък са първите, които намерих в „интернет”. Бих бил благодарен, ако ми бъдат изпратени други, по-добре показващи положението, особено западния калкан на ъгловата сграда. Но и от приложените става ясно – долу се вижда как във въпросния калканен зид влизат метални греди на подовата конструкция на падналата сграда, а нагоре пък се вижда, как върху калканния зид на ъгловата сграда е направена мазилката на таванските помещения на срутилата се. Едно от обясненията за липсата на този калкан може да бъде подсказано от двете стари снимки (виж ги – при желание)16 от хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година – сградата е била разрушена при бомбардировките и при възстановяването й, най-лесното и евтино решение е било, да използват стената на съседната сграда.
Върху западната сграда (или много близо до нея) в нашия случай също е била паднала бомба (дори съм чувал, че е била повече от една). Постепенно през годините бяхме установили, че нашият (на ъгловата сграда) западен калканен зид не е хомогенен, че съседната сграда няма собствена калканна стена и че подовите й конструкции всъщност са носени от нашата стена. Тоест случаят е същият, като преждеописания. И това впрочем се оказа, че съвсем не е изключителност, а е нещо, доста често срещано при стари софийски сгради. Ще го демонстрирам по следния начин – когато в началото на две хиляди и единайста година разрушиха няколко сгради, разположени по диагонал точно срещу нашата, се видя, че гредите на някои от разрушените сгради също влизат в калканните стени на съседните (виж – при желание - приложените снимки)17. Същото се видя и след още два-три месеца на софийската улица „Екзарх Йосиф” (виж – при желание - приложените снимки)18.
Това, което бяхме установили за свързаността на двете сгради, бе нещо много лошо – на практика калканната ни стена се състоеше от отделни, допиращи се един до друг участъци, при това дори с различна дебелина (някъде цяла тухла, а някъде само половин тухла; за неспециалистите ще поясня, че половин тухла означава реална дебелина на стената (при размера на старите тухли) само около тринайсет сантиметра). Но какво можеше да се направи? Никой не би тръгнал да отделя конструктивно така съществуващата стара сграда... Оставаше само да се надяваме на солидния класически начин, по който първоначално е била построена нашата (още повече, че досега повечето от партерните й помещения не бяха били използвани и поради това тя бе избегнала участта към нея да бъде приложен доста разпространения през последните години подход за изрязване (с цел да се увеличи търговската площ) на носещи колони и стени).
Можехме също и да се надяваме, че все някога ще дойде времето, когато западната сграда ще бъде разрушена и ще дойде краят на тази ненормална симбиоза.
Е, това време бе дошло!
>> КНИГАТА (второ продължение)
Противно на обичайното, старата сграда не бе съборена изцяло още в самото начало. Нормалното е – а и е съвсем лесно разбираемо – да бъде съборено наведнъж всичко, строителният отпадък да бъде извозен и теренът да бъде напълно изчистен, след това да бъде направен изкопът за избените помещения и оттам нататък, отдолу-нагоре, да започне строителството. Защото не става дума за огромен строеж – цялото УПИ (с трите сгради в него) е малко над деветстотин квадратни метра. Тук частта от сградата, която бе долепена до ъгловата сграда (която е паметник на културата) в парцела, стоя до последно без да бъде разрушена, като само бе свален покривът й (виж – при желание - приложените снимки и видеозаписи)14.
С. Х. бе заявявал многократно, че втората част нямало да бъде събаряна, а само щяла да бъде ремонтирана. Колкото повече обаче напредваше строителството върху мястото на съборената част, толкова по-фрапираща ставаше абсурдността на това му твърдение. И толкова по-често той ни се обаждаше и искаше съгласието ни за събарянето и на втората част. Ерго, толкова повече се приближавахме към момента, който отдавна знаех, че неминуемо ще дойде.
На деветнайсти септември две хиляди и шеста година, на софийската улица „Алабин” 39 рухна стара сграда. При което уби две момичета. Няма да коментирам тук и сега, какви са били причините за това. Българското правосъдие или е установило, или не е установило истината. То си знае. Това, което обаче има отношение към настоящата история, е, че след падането на онази сграда стана очевидно, че тя самата не е имала собствен калканен зид откъм съседната източна ъглова сграда (виж – при желание - приложените снимки)15. Не претендирам, че те достатъчно ясно го показват. Аз самият не съм правил тогава снимки, а тези пък са първите, които намерих в „интернет”. Бих бил благодарен, ако ми бъдат изпратени други, по-добре показващи положението, особено западния калкан на ъгловата сграда. Но и от приложените става ясно – долу се вижда как във въпросния калканен зид влизат метални греди на подовата конструкция на падналата сграда, а нагоре пък се вижда, как върху калканния зид на ъгловата сграда е направена мазилката на таванските помещения на срутилата се. Едно от обясненията за липсата на този калкан може да бъде подсказано от двете стари снимки (виж ги – при желание)16 от хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година – сградата е била разрушена при бомбардировките и при възстановяването й, най-лесното и евтино решение е било, да използват стената на съседната сграда.
Върху западната сграда (или много близо до нея) в нашия случай също е била паднала бомба (дори съм чувал, че е била повече от една). Постепенно през годините бяхме установили, че нашият (на ъгловата сграда) западен калканен зид не е хомогенен, че съседната сграда няма собствена калканна стена и че подовите й конструкции всъщност са носени от нашата стена. Тоест случаят е същият, като преждеописания. И това впрочем се оказа, че съвсем не е изключителност, а е нещо, доста често срещано при стари софийски сгради. Ще го демонстрирам по следния начин – когато в началото на две хиляди и единайста година разрушиха няколко сгради, разположени по диагонал точно срещу нашата, се видя, че гредите на някои от разрушените сгради също влизат в калканните стени на съседните (виж – при желание - приложените снимки)17. Същото се видя и след още два-три месеца на софийската улица „Екзарх Йосиф” (виж – при желание - приложените снимки)18.
Това, което бяхме установили за свързаността на двете сгради, бе нещо много лошо – на практика калканната ни стена се състоеше от отделни, допиращи се един до друг участъци, при това дори с различна дебелина (някъде цяла тухла, а някъде само половин тухла; за неспециалистите ще поясня, че половин тухла означава реална дебелина на стената (при размера на старите тухли) само около тринайсет сантиметра). Но какво можеше да се направи? Никой не би тръгнал да отделя конструктивно така съществуващата стара сграда... Оставаше само да се надяваме на солидния класически начин, по който първоначално е била построена нашата (още повече, че досега повечето от партерните й помещения не бяха били използвани и поради това тя бе избегнала участта към нея да бъде приложен доста разпространения през последните години подход за изрязване (с цел да се увеличи търговската площ) на носещи колони и стени).
Можехме също и да се надяваме, че все някога ще дойде времето, когато западната сграда ще бъде разрушена и ще дойде краят на тази ненормална симбиоза.
Е, това време бе дошло!
>> КНИГАТА (второ продължение)