ПИСТОЛЕТИТЕ – ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА СЛУЧАЯ
В средата на август се връщат в България. Тя ги приема такава, каквато е била и е продължила да бъде; първото припомняне за действителността е жалкият опит на таксиметровия шофьор да ги превози от летището до дома им, по пустите в този съботен ден улици, по възможно по-дълъг път – колкото и явен да е нормалният, логичен маршрут...
След краткия им отдих извън страната, историята продължава – един ден се обаждат по телефона на Мариана, че трябва да се явят, за да дадат показания по случая. И на двайсет и четвърти двамата с Христо отиват в столичната дирекция на полицията. Завеждат ги в стая, където с тях разговарят двама мъже. Странното е, че започват разговора не със „Сигурния мъж”, а със С. Х. Показват им негови снимки, потвърждава се и предположението, което Христо е имал, че онзи се е занимавал с търговия с авточасти. Дори двамата им казват, че преди години при него е било намерено оръжие. Защо, защо им го казват? Защо им говорят за него, а не за другия, за когото не споделят абсолютно нищо? Все пак, след това заговарят и за онова, за което всъщност Мариана е уведомила прокуратурата. Разделят ги в две отделни стаи и всеки ще изложи историята пред „своя” следовател. Христо разказва – това, на което е присъствал и онова, което знае от жена си. Заявява, че за него е впечатляващо, че след съдебното заседание „Сигурният мъж” е спрял да им се обажда. И че изобщо появяването му в живота им не е случайно. Следователят му казва, че това е „страшна конспирация” – за някаква свързаност между С. Х . и другия. Това за страшната конспирация го повтаря още няколко пъти... Според него това е абсурдно, чак такива схеми, заради един незаконен строеж... А на предложението на Христо да проверят, дали двамата не са се познавали, като видят, кой какви контакти е имал чрез мобилен телефон, онзи му отвръща, че това е невъзможно, защото прокуратурата много трудно давала такова разрешение!...
Накрая той се е подписал под записаните си обяснения, както го е направила в другата стая и Мариана. И това е – тръгват си.
Два дни по-късно, по обед (чипът безстрастно е запаметил точния час) тя получава и съобщение, изпратено от телефона на жената, която е била нейна приятелка: „Браво. Срамота. Викаха ме в полицията.”. Подпис няма. Както няма да има и никакво съжаление или извинение. Нито въпроси. Нищо. Нищо друго... „Срамота. Викаха ме в полицията.”...
Нима това е основното на което ние българите сме способни – предателството?!...
А в последния ден на този малко по-спокоен (като кратък отдих преди последващите изтощаващи ги събития) за тях месец й позвънява – за последен път – и „Сигурният мъж”. За да излее низ от псувни и заплахи. Когато вечерта Мариана му казва за тази случка, първото за което Христо си спомня са ония му думи, че трябва да бъдат спокойни и че не можело един чужденец да ги заплашва в собствената им страна...
„Рондо”.
Si non e vero, e ben trovato
По цял свят службите набират много лесно свои информатори в средите на емигрантите, особено тези с неустановен статус. Защото те са зависими и по тази причина са податливи повече от всички други. Освен това чрез тях може да бъде събирана информация и за неща, случващи се извън територията на дадената страна.
Ще създам персонаж, съответстващ на „Сигурния мъж”. Както и на С. Х. Те ще бъдат „ангажирани” от различни отдели. Ще опиша, как е станало вербуването им – с подхвърляне на оръжие, със заплаха за екстрадиране, с обещание за сътрудничество срещу някои услуги... Как после всеки от отделите ще се старае да скрие и да запази „своя човек”, ако той се е „издънил”. Понякога даже може да бъде натопен „конкурентът”... И после тези персонажи ще заживеят в книгата – всеки със своята задача.
Това няма да бъде само криминален похват. Целта ще бъде много по-същностна. Трябва да се изясни, допустимо ли е да бъде пренебрегвана законовата рамка. Възможно ли е в една държава някой да работи в свой личен интерес и да бъде прикриван от защитаващите сигурността й? Могат ли хора от службите да започнат да работят, без да спазват законите? Възможно ли е те да го правят дори за да постигат личните цели на работещите в тях? Ако това е така, то значи има паралелна власт. Но ако има паралелна власт, то значи няма държава!
Спомням си напоследък често за Гюнтер Валраф. Мисля си, че ако бе живял в България, вместо в Германия, то той нямаше да спечели делото срещу „Билд”.
Но ако тогава той не бе спечелил, днес Германия щеше да бъде друга. Друга, но не по-добра.
В средата на септември Мариана получава писмо (виж го – при желание)57 от дирекцията на полицията. Важното в него е единствено датата – написано е и е заведено само три дни след като са дали показания! На фона на всички други, протяжни, или изобщо несъстояли се отговори, тази бързина е впечатляваща! А иначе... „... От извършената проверка е установено, че към момента не са налице данни и обстоятелства, от които би могло да се направят обосновани предположения, за извършено престъпление от общ характер. В допълнение е направено предупреждение на...”. И после...„НАЧАЛНИК СЕКТОР 08 – ОПКП - СДВР”...
А финалът – банално обичаен – идва с писмо в пощенската им кутия, на двайсет и втори октомври. Та в това постановление (виж го – при желание)58 на Софийската районна прокуратура с изходящ номер от осемнайсти октомври интересното е не отказът да се образува наказателно производство, не това. Някак си между другото се споменава, че „Сигурният мъж”, със статут на кандидат бежанец, е регистриран за престъпления от Наказателния кодекс – заплаха, управление на МПС в нетрезво състояние и за документно престъпление, както и че работи като преводач (но без трудов договор) към дирекция „Миграция”. Това е. Всичко. Никой не се интересува от това, защо, с каква цел той е влязъл в живота им, защо е искал документи, свързани с делото, защо е дошъл в съда, защо са били тези пистолети, каква е била целта му...
„Случаят е приключен, забравете”... Като в онзи италиански филм.
>> В ТРЕСАВИЩЕТО