ЗАКОННО (втора част - второ продължение)
Късно вечерта на тринайсти септември (две хиляди и девета) аз и семейството ми се върнахме в София. Още с първия поглед видях това, което бях очаквал – бяха започнали да правят кофража, като той бе стъпил частично върху основния зид на нашата сграда (виж – при желание - приложените снимки)24. На другия ден позвъних на С. Х. и му казах, че независимо от всичките му досегашни твърдения, че няма да влезе дори и с един сантиметър в нашия имот, се прави съвсем друго. Отговори ми, че всичко ще бъде наред и да се свържа с Веско (човекът, който организираше строителството), за да изясним нещата. Така и направих. През този и през следващите дни се срещахме с него няколко пъти – резултатът бе нулев. Едно от най-поразяващите неща бе, че не можело да преместят кофража на колоните, защото ширината на строежа му щяла да стане твърде малка!?...
Тук трябва да направя едно кратко вмъкване заради непосветените читатели. При старите сгради, без значение дали се отнася за триетажна къща или за катедрала, стените не са еднакво дебели отдолу догоре. Те са най-дебели в основата, а след това, с нарастването на височината стават все по-тънки. Това е същият онзи универсален принцип, приложен от природата; само че плавното, елегантно и дори съвършено изтъняване при – примерно – стволовете на дърветата, човекът е заменил с доста по-посредствено насечено подражание. Все пак целта е една и съща – устойчивост и здравина на конструкцията. За да установи нужните размери, някогашният строител на практика е работел по обратен ред - решавал е каква ще бъде дебелината на стените в най-горната част на сградата и след това периодично (обикновено през два етажа) е правел някакво (обикновено кратно) уширяване. Така той е определял дебелината на основите на сградата и тогава е започвал да я строи. По този начин, ако погледнем една такава стена разрязана отгоре до долу, тя се оказва стъпаловидна.
Поради тази особеност и на калканната стена, както и на едно „влизане” в основите й още при някогашното построяване или при последвал (най-вероятно по времето след бомбардировките) ремонт на съборената къща, сега крайната източна стена на новоизграждащия се строеж стъпваше, а впоследстие и се надвесваше върху тях, следвайки естественото отдръпване на стената на ъгловата сграда. Като по този начин тя, освен че натоварва допълнително нейната основа и възпрепятства завинаги (е, поне докато новоизградената сграда съществува) възможноста, тази калканна стена да бъде реставрирана по единствения правилен начин.
На шестнайсти, в ранния следобед за пореден напразен път разговарят. Появил се е и С. Х. – стои и слуша отстрани. И по едно време, някак си изотзад се е приближил до Христо и започва да го блъска и удря с коляно: „Махай се и да не си се появил повече тук, ще ти счупя краката!”.
Какво прави в такъв случай гражданинът на всяка страна – обажда се в полицията. Та като се прибира и разказва на Мариана, какво се е случило, тя позвънява в „районното” и описва случката. Идват доста бързо – след половин час. Странното е обаче, че не идва един полицай. Не са и двама. Нито трима. Пристигат точно четирима души! Четирима души за един, изглеждащ банално, инцидент! И на двамата това им се струва прекалено. Христо разказва, какво се е случило и всички заедно отиват до строежа. Там – независимо че минава два и половина – не се работи. Водещият групата полицай (до този момент никой от тях не им се е представил) пита С. Х. ставало ли е нещо, на което получава отговор „не”. Дори добавя, че всъщност Христо е ходел да им пречи на работата! Другите присъстващи трима-четирима души (но без работниците – както С. Х. казва - те били в обедна почивка) твърдят същото. Тогава полицаят заявява на Христо и жена му, че хората не са видели нищо от описаното от него, предупреждава го (него, не другиго!), да не влиза в конфликти и се приготвят да си тръгват...
В този момент Мариана се намесва, като пита, няма ли да им „снемат самоличностите” и тогава да напишат, че никой не е видял нищо; а също така, и дали полицаите няма да им се представят. Чак тогава водещият групата полицай се представя, видимо ядосан, като й казва също, да не го учи, как да си върши работата. Тя обаче настоява – независимо че не са видели нищо, това да бъде документирано. Е... тогава той попитва има ли и други хора на строежа и те започнаха да „изпълзяват” от сградата.
„Има човек – има случай, няма човек, ...”. Двамата така и няма да бъдат наясно, дали този инцидент е бил записан. Но този случай, както и предишните навъртания на полицаи около строежа за тях означават едно – от това полицейско управление те не могат да очакват защита. Нещо повече, последващите събития показват точно обратното. Впрочем, привечер двамата съобразяват - а откъде са знаели, че Мариана се е обадила в полицията и че униформените ще дойдат на обекта да разпитват... и затова работниците са се били изпокрили?... Да, още едно парченце от мозайката е застанало на мястото си.
На следващия ден строителите не работят – а е четвъртък! В петък идват сутринта, постояват на отсрещния тротоар известно време и си тръгват. Чак в събота отново започват да работят...
Това прекъсване е белег. Няколко месеца по-късно ще получат и потвърждението за това, какъв точно е.
А иначе вече са наясно, че строителството необезпокоявано ще си продължи (виж – при желание - приложените снимки)25. Единственото, което биха могли да сторят е, да направят случая публичен.
Нека вятърът да задуха в тръстиките...
>> В РОЛЯТА НА ДАВИД
Късно вечерта на тринайсти септември (две хиляди и девета) аз и семейството ми се върнахме в София. Още с първия поглед видях това, което бях очаквал – бяха започнали да правят кофража, като той бе стъпил частично върху основния зид на нашата сграда (виж – при желание - приложените снимки)24. На другия ден позвъних на С. Х. и му казах, че независимо от всичките му досегашни твърдения, че няма да влезе дори и с един сантиметър в нашия имот, се прави съвсем друго. Отговори ми, че всичко ще бъде наред и да се свържа с Веско (човекът, който организираше строителството), за да изясним нещата. Така и направих. През този и през следващите дни се срещахме с него няколко пъти – резултатът бе нулев. Едно от най-поразяващите неща бе, че не можело да преместят кофража на колоните, защото ширината на строежа му щяла да стане твърде малка!?...
Тук трябва да направя едно кратко вмъкване заради непосветените читатели. При старите сгради, без значение дали се отнася за триетажна къща или за катедрала, стените не са еднакво дебели отдолу догоре. Те са най-дебели в основата, а след това, с нарастването на височината стават все по-тънки. Това е същият онзи универсален принцип, приложен от природата; само че плавното, елегантно и дори съвършено изтъняване при – примерно – стволовете на дърветата, човекът е заменил с доста по-посредствено насечено подражание. Все пак целта е една и съща – устойчивост и здравина на конструкцията. За да установи нужните размери, някогашният строител на практика е работел по обратен ред - решавал е каква ще бъде дебелината на стените в най-горната част на сградата и след това периодично (обикновено през два етажа) е правел някакво (обикновено кратно) уширяване. Така той е определял дебелината на основите на сградата и тогава е започвал да я строи. По този начин, ако погледнем една такава стена разрязана отгоре до долу, тя се оказва стъпаловидна.
Поради тази особеност и на калканната стена, както и на едно „влизане” в основите й още при някогашното построяване или при последвал (най-вероятно по времето след бомбардировките) ремонт на съборената къща, сега крайната източна стена на новоизграждащия се строеж стъпваше, а впоследстие и се надвесваше върху тях, следвайки естественото отдръпване на стената на ъгловата сграда. Като по този начин тя, освен че натоварва допълнително нейната основа и възпрепятства завинаги (е, поне докато новоизградената сграда съществува) възможноста, тази калканна стена да бъде реставрирана по единствения правилен начин.
На шестнайсти, в ранния следобед за пореден напразен път разговарят. Появил се е и С. Х. – стои и слуша отстрани. И по едно време, някак си изотзад се е приближил до Христо и започва да го блъска и удря с коляно: „Махай се и да не си се появил повече тук, ще ти счупя краката!”.
Какво прави в такъв случай гражданинът на всяка страна – обажда се в полицията. Та като се прибира и разказва на Мариана, какво се е случило, тя позвънява в „районното” и описва случката. Идват доста бързо – след половин час. Странното е обаче, че не идва един полицай. Не са и двама. Нито трима. Пристигат точно четирима души! Четирима души за един, изглеждащ банално, инцидент! И на двамата това им се струва прекалено. Христо разказва, какво се е случило и всички заедно отиват до строежа. Там – независимо че минава два и половина – не се работи. Водещият групата полицай (до този момент никой от тях не им се е представил) пита С. Х. ставало ли е нещо, на което получава отговор „не”. Дори добавя, че всъщност Христо е ходел да им пречи на работата! Другите присъстващи трима-четирима души (но без работниците – както С. Х. казва - те били в обедна почивка) твърдят същото. Тогава полицаят заявява на Христо и жена му, че хората не са видели нищо от описаното от него, предупреждава го (него, не другиго!), да не влиза в конфликти и се приготвят да си тръгват...
В този момент Мариана се намесва, като пита, няма ли да им „снемат самоличностите” и тогава да напишат, че никой не е видял нищо; а също така, и дали полицаите няма да им се представят. Чак тогава водещият групата полицай се представя, видимо ядосан, като й казва също, да не го учи, как да си върши работата. Тя обаче настоява – независимо че не са видели нищо, това да бъде документирано. Е... тогава той попитва има ли и други хора на строежа и те започнаха да „изпълзяват” от сградата.
„Има човек – има случай, няма човек, ...”. Двамата така и няма да бъдат наясно, дали този инцидент е бил записан. Но този случай, както и предишните навъртания на полицаи около строежа за тях означават едно – от това полицейско управление те не могат да очакват защита. Нещо повече, последващите събития показват точно обратното. Впрочем, привечер двамата съобразяват - а откъде са знаели, че Мариана се е обадила в полицията и че униформените ще дойдат на обекта да разпитват... и затова работниците са се били изпокрили?... Да, още едно парченце от мозайката е застанало на мястото си.
На следващия ден строителите не работят – а е четвъртък! В петък идват сутринта, постояват на отсрещния тротоар известно време и си тръгват. Чак в събота отново започват да работят...
Това прекъсване е белег. Няколко месеца по-късно ще получат и потвърждението за това, какъв точно е.
А иначе вече са наясно, че строителството необезпокоявано ще си продължи (виж – при желание - приложените снимки)25. Единственото, което биха могли да сторят е, да направят случая публичен.
Нека вятърът да задуха в тръстиките...
>> В РОЛЯТА НА ДАВИД