„НАСИПНИ” БЕЛЕЖКИ
Не знам как е при другите, но при мен се появяват първо отделни мисли. После към тях се добавят следващи и това продължава, докато започне да ми се оформя цялостна картина. Навярно, защото имам образно, кинематографично мислене. Така впрочем работят и някои живописци – и от първоначалните, привидно хаотични и несвързани помежду си мазки, постепенно започва да се вижда картината. Тази техника е налице и в литературата; присъща е, примерно, на един от любимите ми автори – Джон Дос Пасос.
Та в тази глава са нахвърляни всички онези отделни помисли, които засега още не са намерили местата си и не са се развили или съчетали. Това са опорните точки на мисълта ми. Моите опорни точки.
Нямам нищо против да ги споделя и тях.
Всъщност тази глава е един резервоар - в нея непрекъснато нещо ново влиза и нещо излиза. Тъй че пояснението „Предстои продължение” е излишно за нея.
*
Тези бележки са едно изследване на нашето общество понастоящем.
Сваля се първо покривът – и кота „било” вече не съществува. Но така може да се построи всичко...
Ако има истинска (няма да употребя никакво друго прилагателно, защото това е всеизчерпващо – истинската журналистика е и честна, и с „генетичен стремеж към независимост”, и майсторска, дори изящна в изказа си, и всички други присъщи на професията черти) българска журналистика, та ако има такава, то тя също би се заела – съобразно своите изразни средства – с този случай.
Българските медии присъстват в съдебните зали, когато там са делата срещу престъпниците. Защо не са там, когато се погазват правата на непрестъпниците?
Наглостта не върви в комплект със способността за осмисляне на фактите.
Когато в една страна службите почнат да работят, без да спазват законите, тази страна... Още по-лошо е, когато те го правят, за да постигат личните цели на работещите в тях.
„Случаят „Цар Симеон” 69””.
Кога страхът (за теб самия) преминава в омраза към онзи, който го е превъзмогнал?
От десетина души съсобственици в парцела, свързани пряко с тази история, „окапаха” всички без нас. Продължавам изследването – колко хора – непритискани или непритеснени – биха изказали поддръжка срещу случващото се.
След хиляда деветстотин осемдесет и девета година се оказа, че в българското общество престъпниците са защитени, а жертвите им не. На какво се дължи това – на лоши закони или на лошото им прилагане – в този момент няма да се спра на този, иначе изключително важен въпрос.
Две, вероятно скоро ще станат три престъпленията, в които съм обвинен. Те изобщо не би трябвало да „влязат” в съдебната система. Ако преди това полицията и прокуратурата си бяха свършили работата! Вместо това имаме работа за съдилищата, ангажирани – за много дълго време – хора...
Долният пасаж ще бъде непосредствено след задържането ми.
„Бедни ми Монтаг! Не гори книгите! Обречен си да стигнеш все някога до тях. Освен ако не си се родил с вежди, отклоняващи потта от челото под шлема ти така, че тя да не влиза в очите ти. Но тогава – макар че няма да смъдят от нея – те няма и да виждат онова, главното, заради което се раждаме.”
Тъжно, тъжно е това събиране заедно, на герой на Рей Бредбъри и образ на Тери Гилиъм. Но колко много от нашите книги и филми са за нея – за потната кал в очите или в душите ни!...
Това не е книга просто за корупцията. Това даже не е книга за корупцията. Това е книга за сблъсъка на двете начала - на мечтите и на съзиданието от една страна и на безскрупулния стремеж за печалба от друга.
Събарянето на приюта на отец Петър.
За колко българи общинските администрации и строителният контрол са безпощадни – за незаконното строителство след 26.01.2004 година има само една-единствена възможност – да бъде премахнато.
Ако принципът на прецедента е валиден в българското правораздаване, то оттук нататък – след „Случая „Цар Симеон” 69”” – всички актове за обявяване на даден строеж за незаконен от страна на държавната институция „ДНСК” би трябвало да бъдат обявявани от съда за нищожни. И затова борбата им този строеж да бъде обявен за законен ще бъде безкомпромисна.
Това, което ни прави да оцеляваме физически, същото това ни спира да се развиваме. И като народ.
На това място или се води война срещу законите на страната ни, срещу обществото ни, или тази територия е извън България. Но тъй като всички документи сочат, че това е част от територията на страната ни, значи е война! Чувствам се като военен кореспондент, намиращ се на първата линия на бойните действия. Заснемам ги и пиша репортажите си.
Кино „Култура” и финландския документален филм.
Двусмислието да бъде неотгатваемо – дали е във финландската болница или в българската лудница?...
Нациите не обичат да им казват, че са се наакали. В най-добрия случай, евентуално, и то когато вонята е станала наистина непоносимо силна, би могло да отронят от немай-къде, че може би..., че като че ли..., че не може добре да се разбере..., че като че ли отнякъде другаде..., но не се ли усеща някаква слаба, ама съвсем може би слаба миризма?...
Там, където са нашите детства, там са нашите родини. Ние не можем да ги избираме – нито детствата, нито родините. Веднъж и завинаги те са наши. Защото детството е това, което сме ние.
Та преди време Божидар Димитров, понастоящем (записката е оттогава – б. м.) министър без портфейл, но иначе общо взето приятно говорещ мъж, бе заявил...
... Въпросът не е в това да обявяваме по 30000 души годишно за български граждани. Защото този извор ще пресъхне. Въпросът е, „оригиналните“ българи („ab origeny“-те в България) да почувства държавата като своя. Тогава „вносът“ ще стане излишен.
Каква е „етимологията” на стремежа колата ти да е с номер с четири еднакви цифри (а в краен случай – поради ограниченото количество на такива номера – може и да е „симетричен”: с две еднакви или „огледални” двуцифрени числа)?
Очакването на Васил Левски... И аз очаквам да видя – дали някой ще изкаже глас в наша подкрепа?...
Самотен ли е бил Левски? А Ботев?
Аз и моето семейство сме сами. Държавата България за нас я няма. Оставила ни е на произвола, правейки се, че не знае нищо...
А иначе, когато „празнуваме” (ех..., „празнуваме”...) поредната годишнина от смъртта на Ботев или на Левски, всички те са се наредили най-отпред... И ни казват, как това са нашите герои, пример за нас и наша гордост...
Коя е тази жена? В качеството на каква погазва закона и извършва строителни дейности в обект, който е затворен и се изчаква решението на съда? В качеството на каква може да заплашва жена ми, и то в присъствието на децата ни, че баща им ще отиде в затвора, ако тя не подпише нужното съгласие?
Кой е този човек? В качеството на какъв пребивава постоянно на този строеж. В качеството на какъв ни заплашва в собствения ни дом? В качеството на какъв ни предлага да направи така, че прокурорските преписки срещу мен да изчезнат – срещу съответния подпис за съгласие с беззаконието?
И кои са тези, които безучастно допускат всичко това?
Привидно това е частен случай. Но не е. Той е олицетворение, демонстрация на целия ни български свят. С болка, дори с някакво нежелание пиша „български”. Но такъв е нашият свят. Такава е нашата държава. Такова е нашето общество. Такива сме ние самите.
Тези хора не са измислени, те са истински. Имат лица, имена! Има ли власти в държавата България, които ще се заинтересуват от тях?! Продължавам изследването.
Сменен е досегашният началник на РДНСК – София. Логично би било новият да се постарае да се дистанцира от кашите, които са били забъркани преди това. Но институцията продължава да действа по същия начин. Следователно има и влияние отвън върху нея. Откъде? Колко нависоко ще стигна?
Продължавам изследването.
Припомням си за Пастьор – той се е заразил с нелечима за онова време болест; съзнавал е, че може и да умре. Но е искал да победи болестта – заради всички други хора! И при мен го има това. Държавата България е отказала да ни защити! Рискът за мен или семейството ми реално съществува и е голям. Но не трябва да спираме да се борим – и заради всички български граждани!
Следобед (13-ти февруари – денят на двете административни дела) е „изтекло” в новините – утре Иван Симидчиев щял да подаде оставка. Заради „митничарското село” при язовир „Ивайловград”.
Пробването на сирените за тревога.
Нещo се е случило. Противно на логиката, точно преди административните дела строителството отново се развихри. След като в продължение на близо два месеца бе „озаптено”. Значи някой знае, какво ще отсъди съдът?!... Колко време преди произнасянето му го знае? Продължавам изследването.
Цялата тази история е пълна със символика. Сграда, която символизира историческата памет на нацията е жертвана заради паричните интереси на хора, които при това не са и българи по националност. Жертвана – но от кого? Кой е решил, че може да им съдейства? Кой е всъщност истинският виновник за случилото се? Замесените овластените лица - те са главните виновни! Защото без тяхното участие това не би станало...
При това името на района е „Възраждане”!... Нима не е потресаващо?!
„изграждане на сюжетната линия”
„Строители на съвременна България”
„основите на обществото”, „в основите на”, „основополагащ камък”, „крайъгълен камък” и много други...
Узаконяване на беззаконието.
Най-подходящото сравнение, което мога да направя е с изнасилването. Изнасилване, извършавано групово, многократно, продължително време.
Във всички наказателни системи изнасилването е престъпление. Което се наказва и то строго. Строителството на тази сграда е своего рода изнасилване и то многократно, в продължение на дълъг период от време. Въпросът е, това „изнасилване” дали е по отношение само на отделни граждани, или е и по отношение и на самата държава?
Да продължим с паралела между изнасилването и продължаването на строителството в обект, за който е излязла заповед за спирането на всякакви СМР, докато по случая се произнесе съдът...
Дотук бяха сходствата. Оттук нататък започват различията. Изнасилвачът действа под действието на нагона. В този момент, малко вероятно е той да помисли за това, че извършва престъпление. Да помисли за това, че вероятно ще бъде наказан. Тоест при него тези задръжки би трябвало да не действат. Във втория случай обаче трудно би могло да се приеме, че нагонът за печалба е толкова силен, толкова доминиращ съзнанието на извършителя, че е възможно той да не помисли за тази възможност. Основателен тогава е въпросът, защо той все пак го прави. Не виждам друг отговор освен този, че му е обещано от някого (или от някои), че строежът му ще бъде признат за законен и той ще може „да осребри чиповете си”. Освен това, упоритото постоянство, с което строителството продължава, говори също само за едно – това обещание е категорично и не включва и най-малката възможност, то да не бъде спазено. Но кой, кой може да даде такова обещание? Кой може да знае, и то преди съда, че въпросното строителство ще бъде уаконено? И защо му е нужно да дава такова обещание? Значи ли това, че той не съзнава, че това е нередно, че е и незаконно? Или напротив, съзнавайки го, той се поставя над закона? Защо му е? Нали това е престъпление? Какви са причините, които го карат да го извърши?... Въпроси, отговори на които трябва да даде това мое изследване.
Дали ще бъда осъден, дали ще вляза в затвора (за каквото и да било) няма толкова голямо значение. Главното е – дали българската държава ще намери сили, да признае извършените престъпления.
През цялото време всички институции демонстрират загриженост по отношение на новоизграждащата се сграда. Но не и за паметника на културата...
Посегателството срещу историческите и културните паметници е посегателство срещу националната сигурност.
„Пристигането на влака на гара „Сен Лазар”...
Колкото по-първичен е един човек, толкова повече от събитията около себе си приема за чиста монета.
...Нима могат да се приемат за такава писмата на (някои) институции, чиито действия говорят за точно обратното (заповедта на РДНСК за спиране на строежа например)...
За българската държава (или за отговорните за случая институции това) (показване на снимка) не съществува. Всичко това (показване на снимки – след всяко следващо „това”) е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. Да, всичко това е реконструкция...
Инвестицията трябва да бъде запазена! На всяка цена! Няма значение, че е посегнато на част от българското културно наследство! Няма значение, че някой е обвинен несправедливо, с лъжливи обвинения и че дори и би могъл даже да бъде осъден въз основа на тях. Няма значение, че заведените дела още години ще дрънколят в търбуха на и без това измъчената българска съдебна система и че това са разходи, които ощетяват и всички български граждани! Няма значение, че това, рано или късно ще се появи и като петно върху и без това „неизмитото лице” на държавата ни! Няма значение, всичко това няма значение! Инвестицията трябва да бъде запазена! На всякаква цена!
Ако въпреки тези събития и факти този строеж бъде признат за законен, то това наистина ще означава, че в България държавна власт няма. Във многобройни нейни „подразделения”.
Паркирането (и то за часове) от забранената лява страна на улицата говори за същото – себечувстването, че си над закона. Но то, това себечувстване не би могло да просъществува, ако не е подкрепяно системно от овластени от държавата други персони. И тази паралелност е това, което рано или късно би могло да доведе наистина до една „пустинност” в територията, която днес наричаме Република България.
Колата на „Лоцмана” отново е паркирана неправилно. И стои часове... Кой е той? Какво го свързва с този строеж, та по цели дни е тук?
И още – паркирането й пред месарницата – връзката да не се плаща за престоя...
Паркирането отляво – демонстрация на незачитането на правилата. Както е и целият строеж. Когато другите си плащат за паркирането... Когато фирмата, строяща (примерно) на „Мария Луиза” плаща повече - заради фугите, които трябва да изпълни...
Самата фасада на тази новопостроена сграда е абсурдна – така, както е долепена до старата, наистина ценна сграда. Пълно отсъствие на хармония между двете, пълно отсъствие на естетика в ансамбъла им, пълно отсъствие на естетика и в самата нея. Тя е като абсурдния шпил, който остана да стърчи несъразмерно – след премахването на увенчаващата го петолъчка – върху сградата на някогашния Партиен дом в центъра на столицата на България. В този смисъл те двете – тази фасада и този шпил са "хармонични" помежду си. И по този начин те нагледно демонстрират, че всъщност времето продължава да тече и сега по онзи, някогашния начин...
„Посттравматичен синдром”. Не съм професионалист, нямам познания и затова няма да разсъждавам, как той може да бъде констатиран, как може да бъде придобит. Това което ми прави впечатление е, че би могло да бъде прието от съда, че един такъв синдром, получен примерно от събитието „А”, е бил придобит вследствие на събитието „Б”... Схемата с дълговете, криминалната и „висяща” препродажба, евентуалният стрес от съзнаването за лъжовността на обвиненията...
Полицаите, при прибирането на пясъка.
За голяма, може би даже огромна част, от „деятелите” на нашата държава – политици, депутати, държавни чиновници, полиция, съд и прокуратура и още много други, е необходим акт на пречистване. Този случай би могъл да бъде – поне за някои от тях – един такъв катарзис. Наивно ли е да мисля, че това би могло да се случи?... Да! Май е наивно да се помисли, че и обратното е възможно...
Цената на българската държавност е колкото себестойността (нямам предвид продажната й цена – то е друго) на тази сграда - ни повече, ни по-малко. Точно толкова!... Тази цена бе казана през ноември пред камерата на „Нова телевизия” (виж записа – при желание)59.
Освен да можеш да свързваш фактите, нужно е и да ги имаш. Информацията, дори понякога и непроверена, е факти. Можеш да ги преценяваш и отсяваш в контекста на други. Изкуството има това право. Защото правдоподобието е врата, през която също би могло да стигнеш до същностното.
А нима можеш да идеш в – примерно – полицейско управление и да кажеш: „Извинете, нужна ми е информация, дали еди-кой си ваш служител има връзки с – да речем – наркоразпространители.”? Какво ще последва, какво ще научиш?
... Това е една от причините да „излея” в „интернет” и, макар и неголяма, част от фактологията по този случай – документи, снимки и видеозаписи. Защото въображението на твореца стъпва върху реални събития.
Паралел – както има различни хора, така има и различни държави (не страни - държави) – умни, глупави, честни и т.н.
Ще въведа следната случка: главният герои се прибира и отваряйки пощенската кутия...
Впрочем, толкова много от събитията са реално случили се, че изпитвам усещането, че съм лекар, поставил пръст на китката на пациент и броящ пулса му...
Страна, която не е способна да съхрани досегашните си ценности губи способността си и да създава нови. Затова главният въпрос е един-единствен – това, което се вижда на снимките истина ли е? Наистина ли е възможно някой, закрилян от съучастващи бездейни институции да направи това, което се вижда на снимките? Наистина ли държавата България е абдикирала и е заместена от отделни чиновници със собствени феоди? А адвокатите с техните хватки за отсъждането на една псевдозаконност на стореното са просто един, допълващ тази жалка картина, миманс?
Дали еврото и доларът ще бъдат предпазени от фалшификации безспорно е важно (Б. Б. – в изказване на 15.10.2010 г. – каза, че опазването му било най-важното нещо). Но това в никакъв случай не е най-важното! Колко парични системи са се изтъркаляли през човешката история, докато стигнем до настоящите!... Които също в някой момент ще бъдат заменени... А истински ценните днес са онези, много пъти изглеждащи странно, неугледно дори образци, оцелели през вековете и стигнали до нас...
Спомням си за случая с Румяна Желева. Тогава в основата на скандала бе нежеланието на България да посочи друг и то качествен човек за свой кандидат за еврокомисар. Тогава се чуха и гласове (от България), че щели сме да се изложим, ако оттеглим кандидатурата й. Че сме се излагали, като не прикрием петнящи я страни от миналото й.
Знам, че ще дойде времето, когато ще се чуят такива думи и срещу мен – че написаното от мен разваля репутацията на страната ни...
Ако една държавна институция в продължение на една година не може да спре строителството в една сграда, и то при положение, че е сигнализирана многократно, то това означава не че тя не може, а че не иска да го направи.
Томас Бернхард...
Вината не може да бъде само на отделните служители. Те олицетворяват държавата. И в такъв смисъл, вината за всичко това е на държавата.
Абсурдът – да рушат сградата ти, държавните чиновници да се правят, че това не се случва и... то значи не съществува.
Това изречение е врата в полето, при това и самата врата е широко отворена.
Не фискалните действията на един финансов министър ще доведат до общ напредък на нацията ни. Напредъкът на нацията ще последва, ако се промени духът й!
„Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си.” Ако сградата остане – книгата ще спечели (макар че ще загуби България). Ако я съборят – това ще бъде победа за цялата ми страна! „Малка крачка на Луната, огромен скок за човечеството!” – така би могло да бъде и тук.
Пишейки, аз го правя вместо хилядите онеправдани български граждани. Не чакам одобрение, надявам се, да, надявам се на някаква – дори и малка – подкрепа. Но искам да вярвам, че това ще помогне на моята страна, на моя народ. Искам да вярвам в това.
Замърсяването на природата – част от него е и това строителство.
Противоконституционно – няма право да ме снима в собствения ми имот – това ще бъде обвинението. Ще бъда ли хвърлен на зверовете? Някой ще ли ме подкрепи? Ще видим...
„Осанна” или „Разпни го” – кое от двете ще каже българската държава? А българският народ? Всъщност, важното е второто...
Ще понечи ли някой, да затвори блога ми? В какво ще бъда обвинен? Ще видим. Продължавам изследването.
Нациите имат нужда от герои. За да могат да се почувстват и те важни! Но колко пъти те са убили, предали, неразбрали героите си. Когато те са били живи. Или точно тогава, когато са се нуждаели – понякога вопиющо – от подкрепа.
Наивно е мислел Ботев, че ще намери подкрепа, като влезе в България. Може би и аз наивно мисля, че ще намеря подкрепа днес. Разликата, голямата разлика е, че тогава Ботев е влязъл в поробена страна и е бил преследван от чужди (макар и да е бил изоставен от съотечествениците си). Днес България е свободна страна, а аз съм преследван и предаван от сънародници...
Ботев е бил поет. Аз знам, че съм творец. Наивни ли сме и двамата?
Впрочем, дали България днес е свободна страна? Някой дали ще ми отговори?
Днес българите се гордеят с Ботев. След като не са го подкрепили, когато той е имал нужда от това... Нещастна страна! Нещастен народ!
Нима аз, нима ние не сме поробени от собствената ни държава! Напоследък често правя паралел с Ботев и Левски. Но те са се борели с една чужда империя, поробила ни по онова време. А сега – нали тази сегашна държава е наша, българска?! Защо сме поробени сега – от нея?
Тежко е да се събуждаш нощем с мисълта за предателствата спрямо теб, тежко е да се разминаваш на улицата с предателите. Не гняв, не омраза, а болка и печал изпълват тогава душата ти.
Когато излязохме след разпита ми от полицейското управление, адвокатката ми ми каза, че и някаква съседка била свидетелствувала срещу мен. Попитах я за името й, но се оказа, че не го е запомнила. А аз тогава не прочетох всички (бяха общо седем) свидетелски показания – хвърлих поглед върху само две (тя ми ги бе показала и ме бе попитала - дали познавам хората, които ги бяха дали). Но този въпрос остана в мен – кой може да го е направил, кой може да е излъгал така? Защото в онзи ден бяхме само четиримата и нямаше никакъв друг човек наоколо! Анализирайки фактите, навярно дума имаше и интуицията ми, до вечерта предположението ми вече се бе превърнало в убеденост – някой, който е в зависимост било от общината, било от С. Х. Впоследствие тази свидетелка изчезна, както впрочем и други трима. И в документите по делото останаха шестима. На практика половината свидетели бяха подменени!...
Но предателството е било извършено, независимо че по някаква причина не е било употребено.
Затворен кръг – община, РДНСК, полиция, прокуратура...
Винаги има и хора, които в такъв случай казват: „Това не може да е истина! Чак пък толкова съвпадения!... Нагласено е, измислено е.”.
Но ако всичко това е вярно? Ако всичко това е истина! Нима тогава това не е една страшна, жестока държава?
Ако никой не се самосезира – за това, че е извършвано посегателство – срещу сградата, срещу мен, срещу семейството ми, срещу законовата уредба на страната, то значи държавата наистина отсъства.
„Ако спечеля – печели цял народ, ако загубя – губя само мене си.” Разбирам го, чудесно го разбирам. Питам се само, дали и той се е чувствал така сам, изоставен, предаден?...
Авторът е реторта, в която светът постоянно налива събития (факти). Как после... е една магическа и труднообяснима реакция. Лошото е, че съвременният му свят всячески се опитва да счупи този, понякога много крехък съд. И много пъти успява. Щастието е, ако тази вълшебна химия вече е излязла от колбата. Но кой може да ни каже, колко пъти досега в човешката история счупването е било преди това?...
Хубавото на корумпираните държави е, че винаги можеш да си платиш някому, за да получиш дадена информация.
Не е само абсурдно; ужасяващо е, че знакът на държавността – знамето - е поставен на билото на сграда, построена погазвайки законите на същата тази държава!
„Изследване”, а не „разследване” правя. Защото изучавам със всичко това алчността и морала.
След отмяната на социализма в Бъгария, след края на всяко от правителствата на някои от министрите им присъждат титлата „професор”. Другите пък се оказват богати...
Държавата е просто група хора, а държавността е това, до което човечеството е стигнало след всичките си досегашни лутания през вековете. Ние имаме държава, нямаме държавност.
Човекът, който се появява в този запис е прототипът на Лоцмана.
В малкия италиански град Тренто навярно има повече стари сгради отколкото в цяла София. И вместо да ги пазим...
Всяко човешко същество има собствен предел за издържливост (паралел с „До границата на виреене”).
Държавата на моята страна...
Страната България и държавата България са две различни неща.
Страната България има място в общата ни Европа. Но държавата България – не!
Ако мълчанието, с което се е загърнала държавата продължи, това ще бъде поредното доказателство, че тя не само не може, но и не иска да се промени.
Ако българските служби могат да обслужват частни интереси в ущърб на българските граждани, то няма абсолютно никаква гаранция, че те няма да го правят и в ущърб на гражданите на обединена Европа. По-точно сигурно е, че те могат да продължат да го правят – най-малкото по инерция.
България (говоря за държавата) не е просто болният човек на Европа, тя е заразноболният.
Не само правосъдието – много други неща са „двойни” в България.
Най-вероятно ще бъда обвинен (и то не само веднъж) за злепоставяне. Нима още не могат да разберат, че истината е най-ценното нещо за мен! И че докато съм жив ще бъде така!
Шефовете на българската полиция периодично се хвалят с резултатите от тъй наречения „полиграф” („детектор на лъжата”). Макар че не вярвам в способностите на този инструмент (неслучайно никъде по света той не е приет като доказателствено средство), аз нямам нищо против, да бъда изпитан с него. Защото абсолютно всичко, което досега съм казал или написал, е истина. Да, нямам нищо против да бъда изпитан. Но при две условия. Първото е, то да не бъде провеждано от служители на МВР. Да, аз не вярвам в честността на българската полиция. И второто е – посочени от мен, замесени в този случай лица да отговорят и на няколко поставени от мен въпроса. Пак пред „полиграфа”.
Знам, че това няма да се случи. Защото всичко казано досега от тези замесени лица е прикриване на истината, т.е., лъжа. И те го знаят!
През лятото на 2010-та година, по времето на световното първенство по футбол, чух една история. Тя бе за това, как по време на апартейда, затворниците в Дърбън (мисля че бе там), за да нарушат монотонността на престоя си, а и вероятно за да се съхранят психически, поискали от затворническите власти да им разрешат веднъж в седмицата да играят футбол (били избрали това, след като го били обсъждали помежду си). Отговор не последвал. Те написали ново искане. Което също останало без отговор. Оттам нататък всяка следваща седмица те неотменно внасяли своето искане в канцеларията на затвора. Независимо от репресивните действия, които администрацията започнала да провежда срещу тях. Седмица след седмица – те постоянствали; независимо, че не получавали никакъв отговор. Докато един ден – не помня след колко месеца точно – те получили това разрешение!... И до ден днешен за бившите затворници тези два ежеседмични часа са били останали в спомените им като нещо изключително ценно от времето, прекарано там.
Защо споменавам тази история. Защото самото многократно изпращане на заявления за погазването на закона до различните български институции, имащи отношение към този случай по същество е същият акт. Установяване на степента на наглост на една администрация по отношение на човешки същества. И защото трябва да направя едно сравнение, което изобщо не е в полза на България. Тогава, в Южна Африка, по време на апартейда, някой някъде е почувствал някакъв срам... Границата на наглостта е била достигната. Било е признато, че всички човешки същества, дори негрите в затвора, имат някакви права!
Аз не можах да достигна до тази граница в България. Ако приемем за начало даже чак 22-ри декември 2009 година (когато поради публикацията във вестник „Труд”, двете отговорни институции ДНСК и РДНСК се видяха принудени да издадат заповед за спирането на строителството), до този момент, независимо от многократното (е, вярно, не е ежеседмично; но пък и нужно ли е да е така?) им уведомяване – вече 15 месеца (писано е през март, две хиляди и единадесета година – б. м.) строителството не е спряло. Независимо от това, че има съответното постановление на Административен съд – София, независимо от това, че то е потвърдено и от Върховния административен съд – за тази, макар и нищожно малка част от територията на България, българските закони не действат. Сградата с номер 69 на софийската улица „Цар Симеон” е екстериториална по отношение на страната ни.
Паралелът между писмата на затворниците в ЮАР и между нашите писма – тук резултат няма. И в един момент трябва да спра – за да боравя само с този ограничен (ако е безкраен, то никога няма да стигна до книгата) фактологичен материал.
Тези дни (става дума за началото на март, 2011 година) по българска телевизия споменаха случай – в съседната ни Гърция. Някаква сграда била построена малко по-близо от разрешеното до морския бряг, а и била с един етаж по-висока от позволеното. И била разрушена – независимо, че струвала над пет милиона. Цената на гръцката държавност значи е по-висока...
И правя паралел – във видеозаписа (виж го – при желание)59, излъчен по „Нова телевизия” на осми ноември 2010 година, Самир Харб заявява, че не могат да допуснат сградата да се разпадне, след като са вложили милион и триста хиляди евро! „Не могат да допуснат!” – категоричността, с която това е казано е впечатляваща. От нея се разбира, че няма никакво значение, дали са погазени законите. Сградата е построена и толкова! Нищо друго няма значение!
Колко енергия е вложена в този казус – да бъде защитена тази инвестиция!...
Милион и триста хиляди евро – толкова е значи цената на българската държавност... Не е ли много малко?
Впрочем нали същото казва и съседката – сградата е построена и нищо вече не може да се направи...
... Дали е тя? Би трябвало – вече не ме поздравява, когато се разминаваме...
Дежурната светлина в арестантското помещение угасва. Тамбурата описва в мрака зъл полукръг. Болката изригва в черепа. Скъсаните струни изпискват безнадеждно. Полицейската обувка се забива в бъбрека. Тялото се свлича от нара. Бабите беззъбо се кискат. Люлеещият се стол спира да се движи.
Срещата на Валентина Петкова с Даракчиев е насрочена (на 01.12.2009 г.) за 03.12.2009 г. – едната заповед за спиране е с дата 02.12.2009 г. В деня преди публикацията (която е на 23.12.2009 г.) им е съобщено за това и – от същата дата е втората заповед за спиране на строителството. Заявлението до РДНСК (с копия до още 4 институции, вкл. „Възраждане”) е с входящ номер с дата 21.10.2009 г., а заповедта за вписване на забележката е с дата 20.10.2009 г. Съвпадения?... Не! И в трите случая първите събития принуждават институциите да изготвят (с възможното еднодневно обратно датиране) „оправдателен” (за тях) документ. Ако не бяха тези първи събития, нямаше да ги има и документите...
Лъжа, лъжа, лъжа... всичко около тази сграда е лъжа! С безучастното безразличие и бездействие на държавата. В очакване съдът да узакони лъжите... Виновните да не понесат наказания, а да се радват на парите си. „Инвеститорът” да продаде сградата и да стори същото, но навярно не в България. Какво значение има една пожертвана сграда? Какво значение имат погазените закони? Какво значение има, че такива действия и хора изпепеляват духа – ако още го има - на нацията ни?
Никакво значение няма. Никакво!
Наистина ужасяващото би било, ако след публикуването на тази история държавният апарат предприеме репресивни действия срещу мен. Или срещу семейството ми. Това ще означава репресия срещу истината. Това ще означава, че туморът се е разраснал много повече!...
„Гълъбарите” ми бяха споменавали, че в продължение на няколко месеца С. Х. бил разпитвал за съседите в парцела – кой какъв е. Не знам от кого и каква информация е получавал. Знам обаче, че преценката му за това, че безпроблемно ще ни „преодолее” е била много погрешна.
Ако ме бяха попроучили повече... можеха да научат някои неща.
Но алчността винаги е била посредствена.
А корупцията пък е рожба на алчността.
Ако не бях атеист, щях да изплача: „Господи, направи така, че българската държава да се намеси и да спре това беззаконие! Това би било поне една малка светлинка в мрака на книгата ми! Аз обичам страната си! Обичам я! Не искам всичко това да бъде само мрак!”.
Това е същият онзи стон, който можете да видите в края на репортажа на „Нова телевизия”. Унищожителната болка от съзнаването, че държавата на моята страна е срещу собствения си народ!
„Държавата на моята страна”, почти като при Смирненски – „Два свята, единият е излишен!”.
Мократа стена – но интересът на строителя е защитен...
Фалшивите (но официални) документи срещу истинските (но без значение за институциите) снимки.
Ако българската държава не започне да реже дори ганглиите на корпцията и организираната престъпност...
Не знам как е при другите, но при мен се появяват първо отделни мисли. После към тях се добавят следващи и това продължава, докато започне да ми се оформя цялостна картина. Навярно, защото имам образно, кинематографично мислене. Така впрочем работят и някои живописци – и от първоначалните, привидно хаотични и несвързани помежду си мазки, постепенно започва да се вижда картината. Тази техника е налице и в литературата; присъща е, примерно, на един от любимите ми автори – Джон Дос Пасос.
Та в тази глава са нахвърляни всички онези отделни помисли, които засега още не са намерили местата си и не са се развили или съчетали. Това са опорните точки на мисълта ми. Моите опорни точки.
Нямам нищо против да ги споделя и тях.
Всъщност тази глава е един резервоар - в нея непрекъснато нещо ново влиза и нещо излиза. Тъй че пояснението „Предстои продължение” е излишно за нея.
*
Тези бележки са едно изследване на нашето общество понастоящем.
Сваля се първо покривът – и кота „било” вече не съществува. Но така може да се построи всичко...
Ако има истинска (няма да употребя никакво друго прилагателно, защото това е всеизчерпващо – истинската журналистика е и честна, и с „генетичен стремеж към независимост”, и майсторска, дори изящна в изказа си, и всички други присъщи на професията черти) българска журналистика, та ако има такава, то тя също би се заела – съобразно своите изразни средства – с този случай.
Българските медии присъстват в съдебните зали, когато там са делата срещу престъпниците. Защо не са там, когато се погазват правата на непрестъпниците?
Наглостта не върви в комплект със способността за осмисляне на фактите.
Когато в една страна службите почнат да работят, без да спазват законите, тази страна... Още по-лошо е, когато те го правят, за да постигат личните цели на работещите в тях.
„Случаят „Цар Симеон” 69””.
Кога страхът (за теб самия) преминава в омраза към онзи, който го е превъзмогнал?
От десетина души съсобственици в парцела, свързани пряко с тази история, „окапаха” всички без нас. Продължавам изследването – колко хора – непритискани или непритеснени – биха изказали поддръжка срещу случващото се.
След хиляда деветстотин осемдесет и девета година се оказа, че в българското общество престъпниците са защитени, а жертвите им не. На какво се дължи това – на лоши закони или на лошото им прилагане – в този момент няма да се спра на този, иначе изключително важен въпрос.
Две, вероятно скоро ще станат три престъпленията, в които съм обвинен. Те изобщо не би трябвало да „влязат” в съдебната система. Ако преди това полицията и прокуратурата си бяха свършили работата! Вместо това имаме работа за съдилищата, ангажирани – за много дълго време – хора...
Долният пасаж ще бъде непосредствено след задържането ми.
„Бедни ми Монтаг! Не гори книгите! Обречен си да стигнеш все някога до тях. Освен ако не си се родил с вежди, отклоняващи потта от челото под шлема ти така, че тя да не влиза в очите ти. Но тогава – макар че няма да смъдят от нея – те няма и да виждат онова, главното, заради което се раждаме.”
Тъжно, тъжно е това събиране заедно, на герой на Рей Бредбъри и образ на Тери Гилиъм. Но колко много от нашите книги и филми са за нея – за потната кал в очите или в душите ни!...
Това не е книга просто за корупцията. Това даже не е книга за корупцията. Това е книга за сблъсъка на двете начала - на мечтите и на съзиданието от една страна и на безскрупулния стремеж за печалба от друга.
Събарянето на приюта на отец Петър.
За колко българи общинските администрации и строителният контрол са безпощадни – за незаконното строителство след 26.01.2004 година има само една-единствена възможност – да бъде премахнато.
Ако принципът на прецедента е валиден в българското правораздаване, то оттук нататък – след „Случая „Цар Симеон” 69”” – всички актове за обявяване на даден строеж за незаконен от страна на държавната институция „ДНСК” би трябвало да бъдат обявявани от съда за нищожни. И затова борбата им този строеж да бъде обявен за законен ще бъде безкомпромисна.
Това, което ни прави да оцеляваме физически, същото това ни спира да се развиваме. И като народ.
На това място или се води война срещу законите на страната ни, срещу обществото ни, или тази територия е извън България. Но тъй като всички документи сочат, че това е част от територията на страната ни, значи е война! Чувствам се като военен кореспондент, намиращ се на първата линия на бойните действия. Заснемам ги и пиша репортажите си.
Кино „Култура” и финландския документален филм.
Двусмислието да бъде неотгатваемо – дали е във финландската болница или в българската лудница?...
Нациите не обичат да им казват, че са се наакали. В най-добрия случай, евентуално, и то когато вонята е станала наистина непоносимо силна, би могло да отронят от немай-къде, че може би..., че като че ли..., че не може добре да се разбере..., че като че ли отнякъде другаде..., но не се ли усеща някаква слаба, ама съвсем може би слаба миризма?...
Там, където са нашите детства, там са нашите родини. Ние не можем да ги избираме – нито детствата, нито родините. Веднъж и завинаги те са наши. Защото детството е това, което сме ние.
Та преди време Божидар Димитров, понастоящем (записката е оттогава – б. м.) министър без портфейл, но иначе общо взето приятно говорещ мъж, бе заявил...
... Въпросът не е в това да обявяваме по 30000 души годишно за български граждани. Защото този извор ще пресъхне. Въпросът е, „оригиналните“ българи („ab origeny“-те в България) да почувства държавата като своя. Тогава „вносът“ ще стане излишен.
Каква е „етимологията” на стремежа колата ти да е с номер с четири еднакви цифри (а в краен случай – поради ограниченото количество на такива номера – може и да е „симетричен”: с две еднакви или „огледални” двуцифрени числа)?
Очакването на Васил Левски... И аз очаквам да видя – дали някой ще изкаже глас в наша подкрепа?...
Самотен ли е бил Левски? А Ботев?
Аз и моето семейство сме сами. Държавата България за нас я няма. Оставила ни е на произвола, правейки се, че не знае нищо...
А иначе, когато „празнуваме” (ех..., „празнуваме”...) поредната годишнина от смъртта на Ботев или на Левски, всички те са се наредили най-отпред... И ни казват, как това са нашите герои, пример за нас и наша гордост...
Коя е тази жена? В качеството на каква погазва закона и извършва строителни дейности в обект, който е затворен и се изчаква решението на съда? В качеството на каква може да заплашва жена ми, и то в присъствието на децата ни, че баща им ще отиде в затвора, ако тя не подпише нужното съгласие?
Кой е този човек? В качеството на какъв пребивава постоянно на този строеж. В качеството на какъв ни заплашва в собствения ни дом? В качеството на какъв ни предлага да направи така, че прокурорските преписки срещу мен да изчезнат – срещу съответния подпис за съгласие с беззаконието?
И кои са тези, които безучастно допускат всичко това?
Привидно това е частен случай. Но не е. Той е олицетворение, демонстрация на целия ни български свят. С болка, дори с някакво нежелание пиша „български”. Но такъв е нашият свят. Такава е нашата държава. Такова е нашето общество. Такива сме ние самите.
Тези хора не са измислени, те са истински. Имат лица, имена! Има ли власти в държавата България, които ще се заинтересуват от тях?! Продължавам изследването.
Сменен е досегашният началник на РДНСК – София. Логично би било новият да се постарае да се дистанцира от кашите, които са били забъркани преди това. Но институцията продължава да действа по същия начин. Следователно има и влияние отвън върху нея. Откъде? Колко нависоко ще стигна?
Продължавам изследването.
Припомням си за Пастьор – той се е заразил с нелечима за онова време болест; съзнавал е, че може и да умре. Но е искал да победи болестта – заради всички други хора! И при мен го има това. Държавата България е отказала да ни защити! Рискът за мен или семейството ми реално съществува и е голям. Но не трябва да спираме да се борим – и заради всички български граждани!
Следобед (13-ти февруари – денят на двете административни дела) е „изтекло” в новините – утре Иван Симидчиев щял да подаде оставка. Заради „митничарското село” при язовир „Ивайловград”.
Пробването на сирените за тревога.
Нещo се е случило. Противно на логиката, точно преди административните дела строителството отново се развихри. След като в продължение на близо два месеца бе „озаптено”. Значи някой знае, какво ще отсъди съдът?!... Колко време преди произнасянето му го знае? Продължавам изследването.
Цялата тази история е пълна със символика. Сграда, която символизира историческата памет на нацията е жертвана заради паричните интереси на хора, които при това не са и българи по националност. Жертвана – но от кого? Кой е решил, че може да им съдейства? Кой е всъщност истинският виновник за случилото се? Замесените овластените лица - те са главните виновни! Защото без тяхното участие това не би станало...
При това името на района е „Възраждане”!... Нима не е потресаващо?!
„изграждане на сюжетната линия”
„Строители на съвременна България”
„основите на обществото”, „в основите на”, „основополагащ камък”, „крайъгълен камък” и много други...
Узаконяване на беззаконието.
Най-подходящото сравнение, което мога да направя е с изнасилването. Изнасилване, извършавано групово, многократно, продължително време.
Във всички наказателни системи изнасилването е престъпление. Което се наказва и то строго. Строителството на тази сграда е своего рода изнасилване и то многократно, в продължение на дълъг период от време. Въпросът е, това „изнасилване” дали е по отношение само на отделни граждани, или е и по отношение и на самата държава?
Да продължим с паралела между изнасилването и продължаването на строителството в обект, за който е излязла заповед за спирането на всякакви СМР, докато по случая се произнесе съдът...
Дотук бяха сходствата. Оттук нататък започват различията. Изнасилвачът действа под действието на нагона. В този момент, малко вероятно е той да помисли за това, че извършва престъпление. Да помисли за това, че вероятно ще бъде наказан. Тоест при него тези задръжки би трябвало да не действат. Във втория случай обаче трудно би могло да се приеме, че нагонът за печалба е толкова силен, толкова доминиращ съзнанието на извършителя, че е възможно той да не помисли за тази възможност. Основателен тогава е въпросът, защо той все пак го прави. Не виждам друг отговор освен този, че му е обещано от някого (или от някои), че строежът му ще бъде признат за законен и той ще може „да осребри чиповете си”. Освен това, упоритото постоянство, с което строителството продължава, говори също само за едно – това обещание е категорично и не включва и най-малката възможност, то да не бъде спазено. Но кой, кой може да даде такова обещание? Кой може да знае, и то преди съда, че въпросното строителство ще бъде уаконено? И защо му е нужно да дава такова обещание? Значи ли това, че той не съзнава, че това е нередно, че е и незаконно? Или напротив, съзнавайки го, той се поставя над закона? Защо му е? Нали това е престъпление? Какви са причините, които го карат да го извърши?... Въпроси, отговори на които трябва да даде това мое изследване.
Дали ще бъда осъден, дали ще вляза в затвора (за каквото и да било) няма толкова голямо значение. Главното е – дали българската държава ще намери сили, да признае извършените престъпления.
През цялото време всички институции демонстрират загриженост по отношение на новоизграждащата се сграда. Но не и за паметника на културата...
Посегателството срещу историческите и културните паметници е посегателство срещу националната сигурност.
„Пристигането на влака на гара „Сен Лазар”...
Колкото по-първичен е един човек, толкова повече от събитията около себе си приема за чиста монета.
...Нима могат да се приемат за такава писмата на (някои) институции, чиито действия говорят за точно обратното (заповедта на РДНСК за спиране на строежа например)...
За българската държава (или за отговорните за случая институции това) (показване на снимка) не съществува. Всичко това (показване на снимки – след всяко следващо „това”) е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. И това е реконструкция. Да, всичко това е реконструкция...
Инвестицията трябва да бъде запазена! На всяка цена! Няма значение, че е посегнато на част от българското културно наследство! Няма значение, че някой е обвинен несправедливо, с лъжливи обвинения и че дори и би могъл даже да бъде осъден въз основа на тях. Няма значение, че заведените дела още години ще дрънколят в търбуха на и без това измъчената българска съдебна система и че това са разходи, които ощетяват и всички български граждани! Няма значение, че това, рано или късно ще се появи и като петно върху и без това „неизмитото лице” на държавата ни! Няма значение, всичко това няма значение! Инвестицията трябва да бъде запазена! На всякаква цена!
Ако въпреки тези събития и факти този строеж бъде признат за законен, то това наистина ще означава, че в България държавна власт няма. Във многобройни нейни „подразделения”.
Паркирането (и то за часове) от забранената лява страна на улицата говори за същото – себечувстването, че си над закона. Но то, това себечувстване не би могло да просъществува, ако не е подкрепяно системно от овластени от държавата други персони. И тази паралелност е това, което рано или късно би могло да доведе наистина до една „пустинност” в територията, която днес наричаме Република България.
Колата на „Лоцмана” отново е паркирана неправилно. И стои часове... Кой е той? Какво го свързва с този строеж, та по цели дни е тук?
И още – паркирането й пред месарницата – връзката да не се плаща за престоя...
Паркирането отляво – демонстрация на незачитането на правилата. Както е и целият строеж. Когато другите си плащат за паркирането... Когато фирмата, строяща (примерно) на „Мария Луиза” плаща повече - заради фугите, които трябва да изпълни...
Самата фасада на тази новопостроена сграда е абсурдна – така, както е долепена до старата, наистина ценна сграда. Пълно отсъствие на хармония между двете, пълно отсъствие на естетика в ансамбъла им, пълно отсъствие на естетика и в самата нея. Тя е като абсурдния шпил, който остана да стърчи несъразмерно – след премахването на увенчаващата го петолъчка – върху сградата на някогашния Партиен дом в центъра на столицата на България. В този смисъл те двете – тази фасада и този шпил са "хармонични" помежду си. И по този начин те нагледно демонстрират, че всъщност времето продължава да тече и сега по онзи, някогашния начин...
„Посттравматичен синдром”. Не съм професионалист, нямам познания и затова няма да разсъждавам, как той може да бъде констатиран, как може да бъде придобит. Това което ми прави впечатление е, че би могло да бъде прието от съда, че един такъв синдром, получен примерно от събитието „А”, е бил придобит вследствие на събитието „Б”... Схемата с дълговете, криминалната и „висяща” препродажба, евентуалният стрес от съзнаването за лъжовността на обвиненията...
Полицаите, при прибирането на пясъка.
За голяма, може би даже огромна част, от „деятелите” на нашата държава – политици, депутати, държавни чиновници, полиция, съд и прокуратура и още много други, е необходим акт на пречистване. Този случай би могъл да бъде – поне за някои от тях – един такъв катарзис. Наивно ли е да мисля, че това би могло да се случи?... Да! Май е наивно да се помисли, че и обратното е възможно...
Цената на българската държавност е колкото себестойността (нямам предвид продажната й цена – то е друго) на тази сграда - ни повече, ни по-малко. Точно толкова!... Тази цена бе казана през ноември пред камерата на „Нова телевизия” (виж записа – при желание)59.
Освен да можеш да свързваш фактите, нужно е и да ги имаш. Информацията, дори понякога и непроверена, е факти. Можеш да ги преценяваш и отсяваш в контекста на други. Изкуството има това право. Защото правдоподобието е врата, през която също би могло да стигнеш до същностното.
А нима можеш да идеш в – примерно – полицейско управление и да кажеш: „Извинете, нужна ми е информация, дали еди-кой си ваш служител има връзки с – да речем – наркоразпространители.”? Какво ще последва, какво ще научиш?
... Това е една от причините да „излея” в „интернет” и, макар и неголяма, част от фактологията по този случай – документи, снимки и видеозаписи. Защото въображението на твореца стъпва върху реални събития.
Паралел – както има различни хора, така има и различни държави (не страни - държави) – умни, глупави, честни и т.н.
Ще въведа следната случка: главният герои се прибира и отваряйки пощенската кутия...
Впрочем, толкова много от събитията са реално случили се, че изпитвам усещането, че съм лекар, поставил пръст на китката на пациент и броящ пулса му...
Страна, която не е способна да съхрани досегашните си ценности губи способността си и да създава нови. Затова главният въпрос е един-единствен – това, което се вижда на снимките истина ли е? Наистина ли е възможно някой, закрилян от съучастващи бездейни институции да направи това, което се вижда на снимките? Наистина ли държавата България е абдикирала и е заместена от отделни чиновници със собствени феоди? А адвокатите с техните хватки за отсъждането на една псевдозаконност на стореното са просто един, допълващ тази жалка картина, миманс?
Дали еврото и доларът ще бъдат предпазени от фалшификации безспорно е важно (Б. Б. – в изказване на 15.10.2010 г. – каза, че опазването му било най-важното нещо). Но това в никакъв случай не е най-важното! Колко парични системи са се изтъркаляли през човешката история, докато стигнем до настоящите!... Които също в някой момент ще бъдат заменени... А истински ценните днес са онези, много пъти изглеждащи странно, неугледно дори образци, оцелели през вековете и стигнали до нас...
Спомням си за случая с Румяна Желева. Тогава в основата на скандала бе нежеланието на България да посочи друг и то качествен човек за свой кандидат за еврокомисар. Тогава се чуха и гласове (от България), че щели сме да се изложим, ако оттеглим кандидатурата й. Че сме се излагали, като не прикрием петнящи я страни от миналото й.
Знам, че ще дойде времето, когато ще се чуят такива думи и срещу мен – че написаното от мен разваля репутацията на страната ни...
Ако една държавна институция в продължение на една година не може да спре строителството в една сграда, и то при положение, че е сигнализирана многократно, то това означава не че тя не може, а че не иска да го направи.
Томас Бернхард...
Вината не може да бъде само на отделните служители. Те олицетворяват държавата. И в такъв смисъл, вината за всичко това е на държавата.
Абсурдът – да рушат сградата ти, държавните чиновници да се правят, че това не се случва и... то значи не съществува.
Това изречение е врата в полето, при това и самата врата е широко отворена.
Не фискалните действията на един финансов министър ще доведат до общ напредък на нацията ни. Напредъкът на нацията ще последва, ако се промени духът й!
„Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си.” Ако сградата остане – книгата ще спечели (макар че ще загуби България). Ако я съборят – това ще бъде победа за цялата ми страна! „Малка крачка на Луната, огромен скок за човечеството!” – така би могло да бъде и тук.
Пишейки, аз го правя вместо хилядите онеправдани български граждани. Не чакам одобрение, надявам се, да, надявам се на някаква – дори и малка – подкрепа. Но искам да вярвам, че това ще помогне на моята страна, на моя народ. Искам да вярвам в това.
Замърсяването на природата – част от него е и това строителство.
Противоконституционно – няма право да ме снима в собствения ми имот – това ще бъде обвинението. Ще бъда ли хвърлен на зверовете? Някой ще ли ме подкрепи? Ще видим...
„Осанна” или „Разпни го” – кое от двете ще каже българската държава? А българският народ? Всъщност, важното е второто...
Ще понечи ли някой, да затвори блога ми? В какво ще бъда обвинен? Ще видим. Продължавам изследването.
Нациите имат нужда от герои. За да могат да се почувстват и те важни! Но колко пъти те са убили, предали, неразбрали героите си. Когато те са били живи. Или точно тогава, когато са се нуждаели – понякога вопиющо – от подкрепа.
Наивно е мислел Ботев, че ще намери подкрепа, като влезе в България. Може би и аз наивно мисля, че ще намеря подкрепа днес. Разликата, голямата разлика е, че тогава Ботев е влязъл в поробена страна и е бил преследван от чужди (макар и да е бил изоставен от съотечествениците си). Днес България е свободна страна, а аз съм преследван и предаван от сънародници...
Ботев е бил поет. Аз знам, че съм творец. Наивни ли сме и двамата?
Впрочем, дали България днес е свободна страна? Някой дали ще ми отговори?
Днес българите се гордеят с Ботев. След като не са го подкрепили, когато той е имал нужда от това... Нещастна страна! Нещастен народ!
Нима аз, нима ние не сме поробени от собствената ни държава! Напоследък често правя паралел с Ботев и Левски. Но те са се борели с една чужда империя, поробила ни по онова време. А сега – нали тази сегашна държава е наша, българска?! Защо сме поробени сега – от нея?
Тежко е да се събуждаш нощем с мисълта за предателствата спрямо теб, тежко е да се разминаваш на улицата с предателите. Не гняв, не омраза, а болка и печал изпълват тогава душата ти.
Когато излязохме след разпита ми от полицейското управление, адвокатката ми ми каза, че и някаква съседка била свидетелствувала срещу мен. Попитах я за името й, но се оказа, че не го е запомнила. А аз тогава не прочетох всички (бяха общо седем) свидетелски показания – хвърлих поглед върху само две (тя ми ги бе показала и ме бе попитала - дали познавам хората, които ги бяха дали). Но този въпрос остана в мен – кой може да го е направил, кой може да е излъгал така? Защото в онзи ден бяхме само четиримата и нямаше никакъв друг човек наоколо! Анализирайки фактите, навярно дума имаше и интуицията ми, до вечерта предположението ми вече се бе превърнало в убеденост – някой, който е в зависимост било от общината, било от С. Х. Впоследствие тази свидетелка изчезна, както впрочем и други трима. И в документите по делото останаха шестима. На практика половината свидетели бяха подменени!...
Но предателството е било извършено, независимо че по някаква причина не е било употребено.
Затворен кръг – община, РДНСК, полиция, прокуратура...
Винаги има и хора, които в такъв случай казват: „Това не може да е истина! Чак пък толкова съвпадения!... Нагласено е, измислено е.”.
Но ако всичко това е вярно? Ако всичко това е истина! Нима тогава това не е една страшна, жестока държава?
Ако никой не се самосезира – за това, че е извършвано посегателство – срещу сградата, срещу мен, срещу семейството ми, срещу законовата уредба на страната, то значи държавата наистина отсъства.
„Ако спечеля – печели цял народ, ако загубя – губя само мене си.” Разбирам го, чудесно го разбирам. Питам се само, дали и той се е чувствал така сам, изоставен, предаден?...
Авторът е реторта, в която светът постоянно налива събития (факти). Как после... е една магическа и труднообяснима реакция. Лошото е, че съвременният му свят всячески се опитва да счупи този, понякога много крехък съд. И много пъти успява. Щастието е, ако тази вълшебна химия вече е излязла от колбата. Но кой може да ни каже, колко пъти досега в човешката история счупването е било преди това?...
Хубавото на корумпираните държави е, че винаги можеш да си платиш някому, за да получиш дадена информация.
Не е само абсурдно; ужасяващо е, че знакът на държавността – знамето - е поставен на билото на сграда, построена погазвайки законите на същата тази държава!
„Изследване”, а не „разследване” правя. Защото изучавам със всичко това алчността и морала.
След отмяната на социализма в Бъгария, след края на всяко от правителствата на някои от министрите им присъждат титлата „професор”. Другите пък се оказват богати...
Държавата е просто група хора, а държавността е това, до което човечеството е стигнало след всичките си досегашни лутания през вековете. Ние имаме държава, нямаме държавност.
Човекът, който се появява в този запис е прототипът на Лоцмана.
В малкия италиански град Тренто навярно има повече стари сгради отколкото в цяла София. И вместо да ги пазим...
Всяко човешко същество има собствен предел за издържливост (паралел с „До границата на виреене”).
Държавата на моята страна...
Страната България и държавата България са две различни неща.
Страната България има място в общата ни Европа. Но държавата България – не!
Ако мълчанието, с което се е загърнала държавата продължи, това ще бъде поредното доказателство, че тя не само не може, но и не иска да се промени.
Ако българските служби могат да обслужват частни интереси в ущърб на българските граждани, то няма абсолютно никаква гаранция, че те няма да го правят и в ущърб на гражданите на обединена Европа. По-точно сигурно е, че те могат да продължат да го правят – най-малкото по инерция.
България (говоря за държавата) не е просто болният човек на Европа, тя е заразноболният.
Не само правосъдието – много други неща са „двойни” в България.
Най-вероятно ще бъда обвинен (и то не само веднъж) за злепоставяне. Нима още не могат да разберат, че истината е най-ценното нещо за мен! И че докато съм жив ще бъде така!
Шефовете на българската полиция периодично се хвалят с резултатите от тъй наречения „полиграф” („детектор на лъжата”). Макар че не вярвам в способностите на този инструмент (неслучайно никъде по света той не е приет като доказателствено средство), аз нямам нищо против, да бъда изпитан с него. Защото абсолютно всичко, което досега съм казал или написал, е истина. Да, нямам нищо против да бъда изпитан. Но при две условия. Първото е, то да не бъде провеждано от служители на МВР. Да, аз не вярвам в честността на българската полиция. И второто е – посочени от мен, замесени в този случай лица да отговорят и на няколко поставени от мен въпроса. Пак пред „полиграфа”.
Знам, че това няма да се случи. Защото всичко казано досега от тези замесени лица е прикриване на истината, т.е., лъжа. И те го знаят!
През лятото на 2010-та година, по времето на световното първенство по футбол, чух една история. Тя бе за това, как по време на апартейда, затворниците в Дърбън (мисля че бе там), за да нарушат монотонността на престоя си, а и вероятно за да се съхранят психически, поискали от затворническите власти да им разрешат веднъж в седмицата да играят футбол (били избрали това, след като го били обсъждали помежду си). Отговор не последвал. Те написали ново искане. Което също останало без отговор. Оттам нататък всяка следваща седмица те неотменно внасяли своето искане в канцеларията на затвора. Независимо от репресивните действия, които администрацията започнала да провежда срещу тях. Седмица след седмица – те постоянствали; независимо, че не получавали никакъв отговор. Докато един ден – не помня след колко месеца точно – те получили това разрешение!... И до ден днешен за бившите затворници тези два ежеседмични часа са били останали в спомените им като нещо изключително ценно от времето, прекарано там.
Защо споменавам тази история. Защото самото многократно изпращане на заявления за погазването на закона до различните български институции, имащи отношение към този случай по същество е същият акт. Установяване на степента на наглост на една администрация по отношение на човешки същества. И защото трябва да направя едно сравнение, което изобщо не е в полза на България. Тогава, в Южна Африка, по време на апартейда, някой някъде е почувствал някакъв срам... Границата на наглостта е била достигната. Било е признато, че всички човешки същества, дори негрите в затвора, имат някакви права!
Аз не можах да достигна до тази граница в България. Ако приемем за начало даже чак 22-ри декември 2009 година (когато поради публикацията във вестник „Труд”, двете отговорни институции ДНСК и РДНСК се видяха принудени да издадат заповед за спирането на строителството), до този момент, независимо от многократното (е, вярно, не е ежеседмично; но пък и нужно ли е да е така?) им уведомяване – вече 15 месеца (писано е през март, две хиляди и единадесета година – б. м.) строителството не е спряло. Независимо от това, че има съответното постановление на Административен съд – София, независимо от това, че то е потвърдено и от Върховния административен съд – за тази, макар и нищожно малка част от територията на България, българските закони не действат. Сградата с номер 69 на софийската улица „Цар Симеон” е екстериториална по отношение на страната ни.
Паралелът между писмата на затворниците в ЮАР и между нашите писма – тук резултат няма. И в един момент трябва да спра – за да боравя само с този ограничен (ако е безкраен, то никога няма да стигна до книгата) фактологичен материал.
Тези дни (става дума за началото на март, 2011 година) по българска телевизия споменаха случай – в съседната ни Гърция. Някаква сграда била построена малко по-близо от разрешеното до морския бряг, а и била с един етаж по-висока от позволеното. И била разрушена – независимо, че струвала над пет милиона. Цената на гръцката държавност значи е по-висока...
И правя паралел – във видеозаписа (виж го – при желание)59, излъчен по „Нова телевизия” на осми ноември 2010 година, Самир Харб заявява, че не могат да допуснат сградата да се разпадне, след като са вложили милион и триста хиляди евро! „Не могат да допуснат!” – категоричността, с която това е казано е впечатляваща. От нея се разбира, че няма никакво значение, дали са погазени законите. Сградата е построена и толкова! Нищо друго няма значение!
Колко енергия е вложена в този казус – да бъде защитена тази инвестиция!...
Милион и триста хиляди евро – толкова е значи цената на българската държавност... Не е ли много малко?
Впрочем нали същото казва и съседката – сградата е построена и нищо вече не може да се направи...
... Дали е тя? Би трябвало – вече не ме поздравява, когато се разминаваме...
Дежурната светлина в арестантското помещение угасва. Тамбурата описва в мрака зъл полукръг. Болката изригва в черепа. Скъсаните струни изпискват безнадеждно. Полицейската обувка се забива в бъбрека. Тялото се свлича от нара. Бабите беззъбо се кискат. Люлеещият се стол спира да се движи.
Срещата на Валентина Петкова с Даракчиев е насрочена (на 01.12.2009 г.) за 03.12.2009 г. – едната заповед за спиране е с дата 02.12.2009 г. В деня преди публикацията (която е на 23.12.2009 г.) им е съобщено за това и – от същата дата е втората заповед за спиране на строителството. Заявлението до РДНСК (с копия до още 4 институции, вкл. „Възраждане”) е с входящ номер с дата 21.10.2009 г., а заповедта за вписване на забележката е с дата 20.10.2009 г. Съвпадения?... Не! И в трите случая първите събития принуждават институциите да изготвят (с възможното еднодневно обратно датиране) „оправдателен” (за тях) документ. Ако не бяха тези първи събития, нямаше да ги има и документите...
Лъжа, лъжа, лъжа... всичко около тази сграда е лъжа! С безучастното безразличие и бездействие на държавата. В очакване съдът да узакони лъжите... Виновните да не понесат наказания, а да се радват на парите си. „Инвеститорът” да продаде сградата и да стори същото, но навярно не в България. Какво значение има една пожертвана сграда? Какво значение имат погазените закони? Какво значение има, че такива действия и хора изпепеляват духа – ако още го има - на нацията ни?
Никакво значение няма. Никакво!
Наистина ужасяващото би било, ако след публикуването на тази история държавният апарат предприеме репресивни действия срещу мен. Или срещу семейството ми. Това ще означава репресия срещу истината. Това ще означава, че туморът се е разраснал много повече!...
„Гълъбарите” ми бяха споменавали, че в продължение на няколко месеца С. Х. бил разпитвал за съседите в парцела – кой какъв е. Не знам от кого и каква информация е получавал. Знам обаче, че преценката му за това, че безпроблемно ще ни „преодолее” е била много погрешна.
Ако ме бяха попроучили повече... можеха да научат някои неща.
Но алчността винаги е била посредствена.
А корупцията пък е рожба на алчността.
Ако не бях атеист, щях да изплача: „Господи, направи така, че българската държава да се намеси и да спре това беззаконие! Това би било поне една малка светлинка в мрака на книгата ми! Аз обичам страната си! Обичам я! Не искам всичко това да бъде само мрак!”.
Това е същият онзи стон, който можете да видите в края на репортажа на „Нова телевизия”. Унищожителната болка от съзнаването, че държавата на моята страна е срещу собствения си народ!
„Държавата на моята страна”, почти като при Смирненски – „Два свята, единият е излишен!”.
Мократа стена – но интересът на строителя е защитен...
Фалшивите (но официални) документи срещу истинските (но без значение за институциите) снимки.
Ако българската държава не започне да реже дори ганглиите на корпцията и организираната престъпност...
КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ
*
ПРЕДСТОИ ЧАСТ ВТОРА
В нея някои от досегашните глави ще получат по-нататъшно развитие, а също така ще се появят нови. Ще продължи това изследване на двойнствеността на държавата България. Защото не само правосъдието ни е двойно – цялата държава е такава. А българският гражданин стои някъде там долу, като между Сцила и Харибда.
Ще продължи също и изследването на обществото ни - какво е, какви са ценностите му и дали е способно да се организира и да се защити от държавата.
И естествено, ще продължи и излагането на фактите – за бездействието на всички (във възходящ ред!) институции. Както и за сбъдването на прогнозата ми за това, как ще отсъди съдът – макар и по един абсурден начин (два състава и две диаметрално противоположни техни решения относно законността на строежа); е, ясно е кое от двете ще бъде приложено...
Впрочем, това бе пръстът на съдбата – съвсем изненадалото ме (бях убеден, че двете решения ще са еднакви) решение на единия съдебен състав, че строежът е незаконен. За да станат по този начин съвсем ясно видими и абсурдът, и лъжата, и престъплението.
София, 1 юни 2011
>> КЪМ НАЧАЛОТО