„В ЗАТВОР”
Всяка държава ако поиска, може да смачка един човек. Или един творец. Но ако тя е срещу него, ако държавата е срещу таланта, то всъщност тя самата е обречената. Защото най-ценното за всеки човек и за всяка държава е свободата. Тя е в основата на човешкото развитие. Няма ли свобода, няма и никакво бъдеще!
Както неотменно се уголемява търкалящата се по склона снежна топка, така и идеята за книгата ми продължаваше развитието си. Като в ускорен каданс виждах появяващи се образи и случки – върволица от брокери и кандидат-купувачи, интересуващи се от тази къща единствено, защото е на централно място в града; други, обясняващи, как ще уредят (вярно, трудно е, лошо е, че е паметник на културата... но имат връзки и може да стане...) събарянето й; трети – как съвместно могат да я превърнат в голям стъклен офис-куб... При посещението на поредните от тази безкрайна върволица, Христо се оказва лице в лице с някогашния си състудент, председател на студентския съвет... Сега се оказва, че е станал главен архитект на града! Придружава хора на „мощен” (както се изразява) бизнесмен. Кани ги (с Мариана) на вечеря, за да обсъдят приятелски сделката (от която – така казва – щели да спечелят страшно много)... Приятелски... Сякаш никога не е било онова събрание на студентския съвет, сякаш Христо никога не е бил изключван, сякаш животът му не е бил разрушен. Мълчи Христо, нищо не му казва... Само отклонява и поканата, и предложението... Лошото е, че нито той, нито Мариана обръщат внимание на леко присвитите очи, с които ги гледа главният архитект, преди да си тръгне.
И колкото повече време минава, толкова повече се задълбочава антагонизмът между двете страни. От едната страна е главният герой – с мечтата си да възстанови западналата сграда; и той е – ако не броим Мариана - съвсем сам. От другата страна е безскрупулността – на всички, които са заинтересувани единствено от своята лична изгода и заради нея са склонни да погазват законите. И те в крайна сметка ще смачкат главния герой.
От момента, в който бях разбрал това, знаех: заглавието на книгата щеше да бъде „В затвор“. Затвор не толкова в буквалния (макар че и това можеше да се случи), а в преносния смисъл на думата. Затвор за духа, за мечтите, за съзиданието.
През същата нощ (в началото на септември, две хиляди и девета година) се събудих. Жена ми тихо и спокойно спеше до мен. Ония думи на Булгаков – че още преди да започне да пише „Майстора и Маргарита” – е знаел, как тя ще завърши, навярно те ме бяха събудили. И аз, подобно на него в този момент знаех - и началото, и края на книгата ми. Щеше да започне с един сън-прозрение и да завърши с един обречен блян. Станах, пооблякох се, излязох на верандата, светнах лампата и в леко хладната приесенна нощ започнах да пиша:
Христо се събуди облян в пот. Нещо ставаше с къщата. Не се люлееше, но имаше някакво движение. Посегна да побутне Мариана, но леглото й бе празно. Надигна се и ръката му натисна ключа на лампата, тя обаче не светна. Нещо наистина ставаше с къщата, нещо наистина се движеше. Той бе вече напълно буден, когато се изправи. Отвори вратата и влезе в стаята на децата. Направи три крачки в мрака... но и тази лампа не светна. Толкова тъмно никога не бе бивало в тази стая. Опипвайки с крака и ръце, стигна до мястото, където беше леглото на Ран. Но там легло нямаше! Макар това да не беше възможно, мракът като че ли се сгъсти още повече. Докато пристъпваше към другото легло той разбра – и то нямаше да бъде там!
„Тряс! Тряс! Тряс! Тряс!” – като картечен откос се строшиха стъклата и оттам като вълна нахлу нещо. Христо отскочи назад – по-далеч от прозорците. Нещото продължаваше да нахлува и да се движи към него. „Фенерчето!” – мина през ума му и в опустошителния мрак тялото му се стрелна през двете врати. Как сетне то измина познатото разстояние от четири крачки до библиотеката, той не знаеше. Само разбра, че дланта му здраво и сигурно бе обгърнала дръжката на фенерчето.
И едновременно с това чу отново картечния откос: „Тряс! Тряс! Тряс! Тряс!”. Пръстът му бе вече натиснал бутона и в ярката до невъзможност светлина той видя: през прозорците като вълна нахлу ситен, сух, бял пясък. Метна се обратно в предишната стая – да, леглата наистина ги нямаше! Той изкрещя нещо, без да разбере какво точно. А пясъкът продължаваше поройно да нахлува. В момента, в който отново видя в осветената сега спалня, че и Мариана наистина я е нямало, със страхотен гръм се пръсна стъклената врата към терасата. Той вече тичаше по коридора, загърбил стаите и макар че не го бе видял, знаеше – и оттам бе нахлул пясъкът. Коридорът, стълбите към тавана, вратата, която не бе заключена... главата му се сви и се хлъзна под гредите на покрива. „Капандурата!” – ръката му бе вече изтръгнала отведнъж и двете крила на прозорчето и тялото му бе вече наполовина вън. Очите му приеха това, което бе там, дали го прие и мозъкът му? Съседната пететажна къща я нямаше, нямаше я и грамадната топола до нея! Нямаше нищо на нивото на погледа му! Нямаше къщи, нямаше улици, нямаше нищо - докъдето можеше да се види! И чак там, където далече-далече би била Витоша, му се стори че долавя нейните очертания.
Тялото му мина през прозорчето и застанал до ръба на покрива, Христо насочи лъча на фенерчето надолу. Пясък! Наоколо всичко бе пясък! Който като че ли се надигаше. И докато в следващия миг – обърнал се вече в обратна посока – се изкачваше към билото на покрива, той разбра: къщата потъваше в пясъка! Това е било движението, което го бе събудило!
Над ръба на билото небето на топлата пълнолунна юлска нощ сияеше като огромен екран, върху който се излива светлината на прожекционен киноапарат, чиято скъсана лента отчаяно, равномерно и завинаги се върти. А там, където трябваше да се видят съседните сгради, които винаги досега си бяха били от другата страна на улицата, там също нямаше нищо. И зад тях, и още зад тях, и още, и още зад тях – никъде нямаше нищо. Само някъде много надалеч се виждаха комините на отдавна неработещия „Кремиковци”, които този път, неизвестно защо и как пушеха. Всичко друго и навсякъде бе само пясък!...
Незнаещ, невярващ, неразбиращ, Христо се заизкачва към билото на покрива. На три-четири крачки оттам той спря, разбрал, че тази светлина, тази невъзможно ярка светлина идва някъде отдолу. После направи още една крачка и тогава видя задниците на най-отдалечените коли. Сякаш седнал на фантастичен фарт, пред очите му започнаха да изплуват последователно редица след редица спрелите коли. Всичките те бяха черни. Той се вгледа, за да види номерата им, но все още бяха много отдалечени. Току до билото, той застина за миг, сетне го прекрачи. Погледът му обходи отново номерата на най-близката редица коли – всички те бяха различни, но с по четири еднакви цифри, или със симетрични двойки числа. Той направи още една крачка напред – и при следващата броеница от номера бе същото. Още една крачка – отново еднообразното многообразие на еднаквите цифри или симетричните числа. А на следващата крачка той видя бедуините. Или поне на такива ги оприличи. Те бяха застанали долу, отпред – грамадно множество, както и колите им. Защо сметна, че това са техните коли, защо през ума му изобщо не се мярна и частица даже мисъл, да потърси с поглед камилите им, Христо не знаеше.
Той направи още една крачка надолу към стряхата и в този миг и те го видяха. По инерция Христо пристъпваше отново, още веднъж, когато изригналият отдолу крясък го блъсна в лицето: „Ние сме инвеститори!”. И пак: „Ние сме инвеститори!”. И пак: „Ние сме инвеститори!”. И пак, и пак, и пак – като ритмично прииждащи морски вълни отдолу изригваше синхронният крясък: „Ние сме инвеститори!”. Той застина на мястото си – на няколко метра от ръба на стряхата. И тогава съзря и надписите, които дотогава не бе забелязал. Долу, зад тълпата от бедуини бяха забити метални стълбове, равноотдалечени от къщата и – доколкото можа да проследи – заобикалящи я околовръст. Между стълбовете бяха опънати транспаранти, на чийто зелен фон с бели букви бе написано едно и също:”“Добре дошъл в Палестиния!”.
Къщата ненадейно хлътна по-рязко, подобно на потръпването на кораб, пропадащ от върха на минала под него, по-голяма от обичайните вълна. Христо се олюля, запазвайки равновесие върху наклонения скат на покрива. Впил поглед напред, той бе забравил за потъването на къщата и този тласък го сепна.
В същия момент съвсем изненадващо сред растлалия се под него необозрим пясък, сякаш насред цялата континентална суша се чу тракането на мотор на рибарска лодка. Съвсем слабо и далечно в началото, то постепенно се усилваше, докато се превърна в движеща се точка. Приближавайки се, тя се уголемяваше все повече и повече и накрая очите му разпознаха очертанията й - наистина бе малка рибарска лодка, която се носеше над пясъка. Хората долу бяха замлъкнали, а звукът на мотора продължаваше да се засилва.
Тракането на мотор наистина едва-едва достигаше до мен. Лодките се прибираха от нощния риболов. Бях спрял да пиша и взорът ми като че ли потъваше в безлунната тъмнота на морето. Мислех си, как дори у един само човек да се е появила мисълта, че страната, в която живее е пустиня, то тя, пустинята, значи вече е тръгнала натам. Не говоря за пустинята във физическия смисъл на думата. Става дума за пустинята в духовен план. И тя е първата, и по-страшната. Защото хора живеят – и то нормално – и в действителните пустини.
Трябваше да се отделя от поглъщащата ме морска шир и да се върна към болката. Направих го – продължих да пиша.
В лодката се долавяха фигурите на двама души. Те продължаваха да се уголемяват и почнаха да се виждат добре. Този, седящ в средата, му напомняше на някого. Още не знаеше на кого. А задния, който я управляваше... Христо някак си усети, че той няма никакво значение за него. Очите му напрегнато заследиха предния. Все по-добре и по-добре го виждаше. И изведнъж разбра: „Съдията! Съдията от „O Lucky Man”..., това бе той!”. Червената мантия обгръщаше седящата фигура, а лодката преминаваше над редиците бедуини. Накрая тя зави и застанала успоредно на най-предния ред увисна неподвижно, току над множеството. Моторът замлъкна, седящият на кърмата се изправи, изплющя с неясно откъде появил се в ръката му камшик и с писклив глас извика: „Съдът!”. Тълпата под тях се просна по очи. Червената мантия се надигна, някак си като че ли с досада, обърна се към Христо и пак седна. Камшикът изплющя още веднъж и пискливият глас отново извика: „Свидетелите да станат!”. Множеството се надигна и застина под него. Сега всички, освен фигурата в средата на лодката, стояха прави. Ръкавите на мантията се повдигнаха, подаващите се от тях длани се плъзнаха по перуката и явно доволни от разположението й, се спуснаха отново надолу. Камшикът пак изплющя и пак извика пискливият глас: „Първите свидетелите две крачки напред!”. Най-предната редица се люшна към Христо и после отдясно наляво по нея се люшна и викът: „Гоу дари!”, „Гоу дари!”, „Гоу дари!”, „Гоу дари!”... Мантията прояви лек интерес: „Кой?” Като ехо, отляво надясно, въпросът се върна по редицата до първия от бедуините. Той повдигна нагоре пръст: „Той!”. Тогава, един след друг и отдясно наляво пръстите на останалите също се заиздигаха и в същата последователност се понесе: „Той!”, „Той!”, „Той!”, „Той!”... „Той какво?” – запъна се мантията. Пак отляво надясно въпросът отново стигна до първия: „Той какво?”. Ръцете му междувременно отново се бяха заели с броеницата, която държеше и отново се чуха думите: „Гоу дари!”. А докато те отново се връщаха към мантията, къщата под краката на Христо отново потръпна силно и в този миг той си даде сметка, че вече стои наравно с лодката. „Добре, той – рече мантията, посочвайки като бедуините нагоре – го удари.”. „Следващите!” – изплющя за пореден път камшикът. Задната редица се плъзна напред зад първата и отново се чу: „Гоу дари!”. И всичко започна да се повтаря отново и отново, редица след редица... докато бедуините свършиха. Нямаше я вече и къщата под него, само усещаше, че все още зад гърба му е билото на покрива й, а той стоеше, потънал вече до над коленете в пясъка... „Гилти!” – изправи се мантията и посочи отгоре към Христо. „Гилти!” – извика множеството, посочвайки го по същия начин. „Полице верзо” – мина през ума му... Пясъкът продължаваше да поглъща тялото му, както изчезналата вече под него къща. „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!” – неумолимо го сочеха пръстите. „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!” – неумолимо се издигаше пясъкът. „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”... Очите му вече спираха да ги виждат. И в същия миг, преди да спре и да ги чува, един отделен единичен глас отсече: „Ние сме инвеститори!”. „Съдията?” – мярна се в съзнанието му и мракът го погълна.
След това Христо се събуди. До него се чуваше едва доловимото равномерно дишане на Мариана. Усещането за обич го изпълни целия и лежащ неподвижно в леглото, той като че ли забрави за този сън.
В момента, в който поставих точката разбрах, че светлината на електрическата крушка отдавна вече е била излишна – утрото бе настъпило. Станах от масата, угасих я, а после, докато отново сядах, очите ми ненаситно поглъщаха морето. Но знаех, че не трябва да спирам да пиша.
Колата бясно лети по магистралата. Ачност и наглост, араби и българи, чиновници и просто мошеници, щастливи мигове и изсъхнали блянове, мечти и ежедневие, семейство и спомени, посърнали лица и пясъчни улици, детство и лъжи – всичко туй се носи шеметно покрай него и остава назад. Все по-далеч и по-далеч и по-далеч! Колата бясно лети по магистралата. Напред, напред! Напред! И не се обръщай назад! Никога, никога, никога!
Чувам, как вратата на верандата леко се хлъзва настрани и виждам, че оттам наднича жена ми. „Ти си станал...” Кимвам, после добавям: „Бях се събудил.” Тя сяда до мен и спокойствието на ненапълно събуденото й още тяло ме погалва. Заглеждаме се в блестящата сребърна равнина в далечината пред нас. Ръката й също ме погалва: „Не можа да спиш?”. Кимвам отново: „Но поне пиша...”. Тя се надига. „Ще направя кафе.” И влиза вътре. Седя неподвижен, отделен от листовете хартия, знаейки, че не трябва да пропусна това кратко време на почти-щастие. После ставам и влизам също - да й помогна за закуската. Тя е с гръб към мен, гледайки приготвящото се кафе. Ръцете ми я обгръщат и я привличат към тялото ми. „Днес ще трябва да остана тук.” – промълвявам. После мълчим, притиснати заедно, докато кафеварката изсъска и последната капчица.
След това отвън пием кафето, чувствайки, че спокойствието e вече различно. По някое време тя ми казва на кое място на брега ще отидат с децата, та да зная..., къде бих могъл да ги намеря, ако... „Да.” – с някаква есенна тъга й отвръщам, мислейки си, че ще ги видя едва чак вечерта.
После, все още сънени, идват и синовете ни. И докато закусваме, лятото отново ни е обгърнало ласкаво...
Широкият завой на виадукта лети стремглаво към него. Пръстите на Христо стисват до побеляване кормилото, а ръцете му рязко го завъртат. Колата беззвучно разсича мантинелата и полита напред. Земята шеметно бързо се приближава, а после внезапно изчезва. Нечии ръце внимателно поемат тялото му и го понасят нагоре. В абсолютната, стерилна тишина той вижда все по-отдалечаващите се огнени кълба, издигащи се над останалата там долу безформена материя. Все по-малки и по-малки и по-малки... докато изчезнат напълно! А тялото му, без болка и без тегло лети напред и нагоре. Докато всичко изчезне.
В появилата се тишина едва помръдва. Внезапна болка го пронизва жестоко и тялото му застива. Чува тих глас, после и втори. Не разбира, какво казват... на непознат език е. После всичко отново изчезва.
През затворените клепачи усеща някаква белезникава пелена. Не помръдва. Помни, че тя е тук. В него. Но е спотаена - докато е неподвижен. Мълчи и се опитва да разбере, кой е той. И къде е. Не знае, нищо не знае. Освен това, че не трябва да мърда. За да бъде сам и успокоен. И това е достатъчно.
А после пелената го поглъща отново.
И пак същата пелена се опитва да проникне през клепачите му. Къде е? Просветлява още, после пак идва предното. Просветляване... притихване... Редуват се. Отново и отново. Жертвоприношение. Полюшналата се там тюлена завеса. А след това... просветляване... притихване... просветляване... притихване... „Жертвоприношение”! Последователно променящата се осветеност на стаята там, като зрим спомен за мярналата се в началото завеса. Да... Тарковски... Андрей... И Свен..., Свен... Нюквист... Да... Нахлуващата в стаята северна светлина!... Къде е? Къде е... той? Неуловимото потрепване на единия му клепач му връща спомена за болката. Кога бе това? Кога бе тя? И къде бе? Опитва да помръдне глава и вече знае, че тази болка сега е различна. От онази. После пелената става още малко по-тъмна. Някой пак тихо казва нещо неразбираемо и леко го докосва. Не е сам. Тихите гласове едва-едва го погалват. Просветляване... притихване... просветляване... притихване... И той спи... като в детството..
Колко време е минало, той не знае. Бавно отворилите се очи му връщат онова, което се бе мярнало преди. Голямата светла стая и при отворения прозорец прозрачната завеса леко се полюлява. И други две очи, които го гледат внимателно. Не е спомен. Очите стават, приближават се към него и все тъй внимателно се привеждат. А нечия ръка се спира нежно на челото му. Непознатите думи го обгръщат и той сякаш ги разбира.
А после, докато спи, идва миналото му. И го събужда. Внезапно! Отворил очи се оглежда уплашен. Но стаята си е същата. И пак е ден. И пак светлината полюшва завесата. Само очите, които го гледат, сега са станали четири. И докато още се опитва да осмисли техните бели дрехи той чува:
- Добро утро – познатите думите на собственият му език са ненадейно изпети от тези непознати грижовни очи. „Каква е тази мелодия?” – се е запитал. Без да каже нищо. Защото не смее да каже нещо, да помисли нещо – уплашен, че всичко това ще изчезне и той пак ще се върне назад, там, откъдето избяга.
Кога, кога бе това? И къде се намира сега?
Тихият непознат говор отново долита, а след това пак го достига и странната песен:
- Трябва да лежите спокойно. Не мислете за нищо. Всичко върви добре. Скоро ще се възстановите напълно. Поспете, поспете... Поспете...
И той отново спи успокоен и без миналото си. И не чува тихите гласове на заобиколилите леглото му хора в бели престилки, които го наблюдават внимателно.
Колко утрини след това още са минали той не знае. Няма я вече онази тънка тръбичка, която бе свързана с ръката му. И сестрите с ласкавите очи вече не стоят денонощно в болничната му стая. Да, вече знае къде е. И езика, на който другите разговарят, вече знае какъв е. „Suomi”. Прошепва думата и тя погалва сетивата му. Но защо е тук, как е попаднал тук – това още не знае. Казали са му – ще научи всичко, когато може вече сам да отиде и да се върне от тоалетната. А тя е толкова близо... Това го бе поразило още първия път, когато го заведоха там – тоалетната бе за неговата стая само. И сега, лежейки и гледайки в десния й ъгъл нейната врата си мисли, колко е близо, и колко е все още далеч. Да, слаб е, много е слаб още...
Сутрин е. Lauantai. Огряна от финландското слънце, стаята е засияла. А той, опрян леко на касата, затваря вратата на тоалетната. И после с малки, провлачени стъпки тръгва: „Едно..., две..., три..., четири...”. Не поглежда надолу, към пода - само напред. „Девет..., десет..., единайсет...” Вече е толкова близо. Краката му се провлачват, сякаш е със ски. „Шестнайсет..., седемнайсет!” – ръката му е хванала края на леглото и той вече е седнал в него. „Успях! Върнах се. Сам!” – и тогава вижда, че на вратата на стаята е застанала сестрата и му се усмихва. Усмихва й се и той – и изчерпан, и сякаш щастлив.
Неделя е. Какво предстои той знае. Цял един ден, изтъкан от спокойствие. Без посетители – тук той е един сам чужденец. Ще минават сестрите, също и лекарите. Преводачката днес няма да дойде. Неделя е. Тиха, уединена и дълга болнична финландска неделя. Вратата се отваря и влиза сестрата, като му се усмихва. „Добро утро.” – научила го е вече. „Добро утро.” – отвръща й той. Нейното „добро утро” и неговото – тъй различно изречени – се срещат тук в стаята. И тя - нищо че денят е без слънце – тя, тази северна болнична стая отново го сгрява. И пак усмивка – когато сетне, изпълнила всичките ония предписани дейности - си тръгва. След туй му донасят закуската. А още по-късно идва и дежурният лекар. И той му се усмихва. Толкова много усмивки, и всичките – истински. „Следобед ще имате посещение. – английският му е навярно безупречен. - Вече сте много по-добре.” Да, така е. И той самият го е почувствал. Избягал е отдавна далече от всичко онуй и е тук – при усмивките. И болката, и нея вече я няма. Само печалният, печалният спомен за онези, безвъзвратно отишли си разноцветни колони си идва, щом си поиска...
„Следобед ще имате посещение.” - така каза лекарят. Усмихва се, но без да се пита за туй – от кого, и защо. „... ще имате посещение.” – и той просто лежи успокоен в леглото.
После идва обедът.
А следобед вратата на стаята се отвори и в нея вкараха една след друга две колички. Не бяха болничните, други бяха. И бяха покрити с калъфи. Оставиха ги близо до леглото му. А на отсрещната стена закачиха голям бял екран. Пак минаха сестрите, огледаха стаята. И пак, усмивки, усмивки...
А после вратата отново се отвори и занавлизаха: един от лекарите, още един, който също бе идвал, но не чак толкова често, после две от сестрите, след тях – преводачката, а след това още две жени и други трима мъже.
- Hello, mister Ste-fa-nof - гласът на лекаря преодоля препятствията на името му и продължи равномерното си звучене на финландски. След това му заговори преводачката: - Доктор Никула, когото Вие добре познавате, каза, че вашето лечение върви много добре и ако Вие сте съгласен, той би искал да Ви запознае с някои от известните ни факти и също така да Ви представи присъстващите тук дами и господа. Желаете ли това да стане днес?
Христо огледа още веднъж влезлите и кимна. Тогава лекарят продължи да говори, редувайки се с преводачката:
- Вие бяхте докаран в нашата болница след много тежка автомобилна катастрофа. Колата, която сте управлявал е излетяла от пътя и след като е прелетяла голямо разстояние, при падането се е запалила. За щастие, по време на полета й тялото Ви е изхвърчало встрани, а клоните на едно дърво са омекотили удара му в земята. Все пак състоянието, в което бяхте, когато постъпихте при нас, ни даваше основание да бъдем сериозно обезпокоени относно крайния резултат от лечението.
Огнените кълба се мярнаха в съзнанието му, както и споменът за понеслите го нагоре ръце. И за болката, за жестоката болка която изпита, когато веднъж бе помръднал.
- Още повече, – продължаваше да му говори преводачката – че трябваше да лекуваме пораженията върху Вашето тяло без да можем да разчитаме на Вашата помощ. Отначало не знаехме кой сте, а след това установихме, че на Вашия мозък като че ли му бе безразлично, какво ще стане с Вас. И това всъщност бе най-сериозният проблем, появил се пред нас. Все пак благодарение на изключително полезната работа на моя колега професор Ройвас – тук другият лекар леко приведе глава – от един момент нататък нещата започнаха да се подобряват. И Вие явно започнахте да ни съдействате при лечението.
Отново се мярнаха спомените за гледащи го очи, непознати слова, усмивки и
погалващ го допир. И другите – нежеланите спомени за някакво бягство от нещо, сега вече безопасно далечно. Нещо и ценно, но и ненужно...
- От там нататък подобряването Ви протече изненадващо бързо за всички ни. За да стигнем до днешния – присъстващите тук се надяваме, че ще бъде така – изключително важен и полезен ден. – лекарят направи малка пауза и продължи:
- Представям Ви госпожа Коивисто, която е кмет на нашия град... – едната от двете непознати жени напевно му каза „добър ден”. Христо се почувства неловко, че е легнал в леглото и като се понадигна леко също я поздрави. Преводачката изчака да чуе и следващите думи и преведе отново: – Госпожа Салонен, – тази жена бе доста по-млада, може би бе дори и красива; тя също му се усмихна и го поздрави със същите думи, отново на български - ще се радваме, ако приемете тя да бъде ръководител на проектирането от наша страна.
Христо отвърна и на нейния поздрав, докато ги гледаше, без да разбира какво всъщност се случва. А преводачката продължи да превежда:
- Представям Ви също господин Пекка, той е главният архитект на града ни и при това е посещавал страната Ви. – мъжът му се усмихна и изрече, все пак малко неочаквано – Много ми е приятно.
Усещаше се, че това е запомнена фраза от един чужд език, за чийто смисъл произнеслият я има обща представа, но пък не я чувства... Все по-малко разбиращ, след това Христо кой знае защо научи също, че другият от присъстващите мъже, на име Мантила, е някакъв ръководител на строителните работи на някакъв строителен обект, а пък последният от представените му се оказа, че е специалист по всевъзможни изображения – от създаването, през обработването и съхраняването, до представянето им; неговото име бе по-трудно – Холопаинен или нещо подобно. Двете медицински сестри той познаваше, но пък напълно недоумяваше защо, защо всички тези хора всъщност са тук. А преводачката му преведе поредната порция от току-що казаното от лекаря:
- След малко ще научите причината за толкова многолюдното наше днешно присъствие тук. Моето, а и на колегата ми чисто медицинско становище е, че би трябвало предстоящият разговор, както и последвали след него събития да Ви подействат дори благоприятно и оздравително. Във всеки случай, във всеки момент в който пожелаете, можем да прекратим тази среща.
Едната от сестрите излезе навън, а след това двама мъже внесоха в стаята столове и ги наредиха покрай стената, близо до леглото му. После излязоха отново. Като в някаква церемония, без да бързат и изчаквайки четирите жени да седнат най-напред, всички заеха места в подредените столове. Само сестрата бе от другата страна, там където той бе смътно запомнил, как някой преди седи и го гледа; а пък преводачката бе преместила стола си по-близо до него, навярно за да може по-добре да я чува. Младата финландка каза тихо нещо на мъжа с вероятното име Холопаинен, той стана, отиде до по-отдалечената от Христо количка и махна покривалото й. Бе някакъв апарат, приличащ на прожекционен. Мъжът го включи, премести и стола си там и като сядаше отново, погледите им се срещнаха и той му се усмихна.
Гласът на Салонен като малки плискащи се вълнички го достигна, а после и го обгърна. Христо не знаеше, какво тя казва, но почувства как едновременно го обземат и страх, и копнеж. От какво, към какво, той не разбра. А дори не се и запита, защото тогава, тогава внезапно видя на екрана тяхната стара, занемарена и пожертвана софийска сграда. Да... това бе тя! Снимката й се смени с друга, с трета, с четвърта... Все нови и нови снимки – от най-различни ъгли, в близък и в едър план, отвън и отвътре, правени по различно време на денонощието, при различна осветеност и в различни сезони на годината – се появяваха пред очите му. Той стихна в леглото – бе вече забравил къде е, бе вече забравил за другите. Бе там, отново бе там!... Откъдето бе избягал с непоклатимата мисъл, че е завинаги. А сега отново се бе върнал... Но този път бе без мечтите си, без каквито и да било желания. Да, бе се върнал... Този път обаче гледаше сградата спокойно, едва ли не с безразличие. Така, както можеш да погледнеш... изпразнен пълнител за химикалка.
В този момент го достигна гласът на преводачката:
- Господин Стефанов, госпожа Салонен говори от името на всички нас. Тя каза, че ние сме възхитени, запленени сме от Вашата идея за начина на възстановяване на тази стара сграда. Напълно сме наясно вече, че това там не може да се случи. И не само защото никой не е пророк в собствената си страна. Има други, по-съществени причини, това да не може да стане. Разбираме болката Ви – все пак това е Вашата родина. Както разбираме и че искате да й дарите най-доброто, на което сте способен. Че я обичате и че все още не можете да проумеете, защо тя се отнася така жестоко с Вас. Ние Ви разбираме напълно. И Ви съчувстваме. Нещо повече, имаме предложение – да го направите тук, при нас. Ще Ви осигурим абсолютно всичко, което би Ви било нужно.
Христо се върна в стаята. „Сълзите на света са постоянна величина – когато някой тук спре да плаче, друг там започва.” - изплува в съзнанието му репликата на Бекет. И не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща вода. Не, това бе невъзможно! За да се възстанови онази сграда, първо трябва да я има – такава, каквато е. А нея тук я няма, тя е там...
Вълничките отново го достигнаха и отново го заляха - изцяло. А после преводачката пак заговори:
- Да, предположихме, че ще се нуждаете от същата сграда и то във вида, в който тя сега се намира. И макар че не бяхме сигурни, първо дали ще можем да спасим живота Ви, а след това и дали ще приемете предложението на нашия град, градската управа все пак предприе някои неща...
На екрана нова снимка замени предишната, след нея друга, трета, четвърта. Но нещо не бе същото, нещо бе друго, бе различно. Той се вгледа в екрана и... изведнъж видя! Съседните две сгради бяха други! Тяхната сграда, в ъгъла, си бе същата, ала другите две – те бяха други! Изумен и неразбиращ Христо погледна към хората в стаята. Гледаха го и те и като че ли този път едва доловими усмивки се мярнаха на някои от лицата.
- Не разбирам – съвсем тихо отрони той, кой знае защо погледнал към Салонен. Тя размени погледи със седящите до нея Коивисто и Пекка и тогава архитектът му заговори. Без да го разбира, Христо отново се загледа в сменящите се фотографии – същата сграда, другите сгради, същата сграда, другите сгради... Докато дочака познатия глас на преводачката:
- Намерихме подходящ по големина и разположение ъглов терен. Навярно не е най-доброто, но нима е възможно някой да каже, колко дълго би могло да чакаме, за да може това да се случи. А нямахме време. Наложи се също да се преработят проектите на зданията, които щяха да се строят от двете й страни, за да останат - съвсем точни - нужните свободни дължини. Осигурихме прецизното заснемане и фотографиране на сградата – до най-малките подробности. Проследихме историята й, документите и нейните промени във времето. Съборихме съществувалата досега тук постройка и изравнихме терена. Изработихме проектите според направеното заснемане. И след това започнахме да я строим. По абсолютно същия начин, както тя е строена някога. Поръчахме да ни изработят тухли със същите размери, металните греди са същите като тогавашните, за покривната конструкция доставихме от Вашата страна греди от червен бор, какъвто при нас не расте. Постарахме се дори да възпроизведем абсолютно точно и последователно и същите увреждания, които има тя днес. И смятаме че сега къщата е досущ като онази в България. Да, тя е едно абсолютно вярно и точно копие!
Мъжът, който седеше до Пекка й каза нещо, след което тя добави:
- Господин Мантила очаква с нетърпение да Ви я покаже и да чуе мнението Ви за изграденото.
„Не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща вода” – помисли си за втори път Христо, гледайки снимките. „А ако може?” Въпросът сякаш увисна в стаята, закривайки стоящата на екрана снимка. И той изведнъж се почувства като да е гол пред всичките тези непознати хора. „Но това е абсурдно! Че кой е той за тях? Един непознат чужденец. Дори езика им не говори! Това не е вярно, това не може да бъде вярно. Това е налудно! Нима може някой да събори една сграда, само за да построи след това на нейното място друга, но стара?! Нима полудява?” – очите му обходиха и стаята, и хората в нея. „Нима не бе видял досега усмивките им, нима не бе го проумял? Та те му се присмиват, подиграват му се!” – ако в тялото му имаше сърце, то в този миг някой го стисна безжалостно, смачка го, дръпна го и го изтръгна. Неясно как, защо и откъде, но сълзите му потекоха отведнъж като два пълноводни ручея и замъглиха всичко.
А докато потъваше сетне нанякъде, там отгоре нахлу светлината, гласовете им го достигнаха, прихванаха го и го взеха със себе си:
- Това не е вярно! Всичко е истина! Истина е! И ще я направим! Ще я направим! Повярвай ни! Повярвай ни!
Гласът на Халонен пак заромоли около него, а после и в него. Христо видя, как вероятният Холопаинен стана от стола и как вдигна покривалото и на втората количка. И там, на нея, заобиколено като някаква cella от многоцветни колонки, видя да стои сърцето му!
- Изработихме макет на възстановената сграда – продължи преводачката, - така, както смятаме, че Вие я виждате! Вероятно е различен, вероятно ще трябва да поработим още много. И по макета, а и след това, по нея. Но ще я направим! Заедно.
- Ще я направим. Заедно. – му каза на български и Халонен. И той й повярва.
Далече е Финландия, далече е. Никоя кола не може да прелети до там. Само мечтите, само бляновете могат да я достигнат. Но защо ли? Какво могат да направят едни мечти, едни блянове в тази далечна, далечна страна?... Нищо, нищо не могат те да направят...
Като всеки ден, часът отново дойде. И Христо пак се доближи до прозореца. През решетките му се виждаше неизменният двор. Там, на пясъчната алея, като всеки друг следобед, като всеки друг ден, в който имаше свиждане, той ги видя отново - всичките. И общинари, и полицаи, и прокурори, и съдии, и политици, и чиновници, и българи, и араби – всички те, поробилите страната му и него самия, се бяха събрали там, върху пясъка. Бяха дошли на пиршеството отново. И посочили го – сякаш наистина като тогава - със своите пръсти, му се хилеха подигравателно.
... Проблясна небето, гръм трясна оглушително, притъмня, зафуча, изви се вихрушка и пясъкът обсипа трескавото му лице, изпълни изпразнените му очи... После стана тихо и мъртво. А после мракът се срути отгоре му и го погреба. Този път вече завинаги.
А най-най-накрая му донесоха да изпие и обичайните вечерни хапчета...
Сложих многоточието и уморен отместих поглед от листа. Денят бе вече приближил своя край. Началото и завършекът на „В затвор” бяха готови. Оставаше още да направя несравнимо по-лесното - да запиша и това, което бе между двете.
Но на душата ми бе тежко. Защото веднъж написано, всичко то щеше да се превърне в безпощаден документ за настоящата България. Не обаче само за държавата, а и за страната ми... И макар че знаех, какво ще се случва оттук нататък, надявах се..., да, надявах се, че поне един от уведомените впоследствие – от най-долу, та чак до министър-председателя на държавата - ще помисли и за честта на моята родина. И ще стори нещо срещу поредицата от извършени престъпления...
Останах седнал, стихнал и загледан напред, чакайки.
Докато те се върнаха.
>> ЗАКОННО (втора част - второ продължение)
Всяка държава ако поиска, може да смачка един човек. Или един творец. Но ако тя е срещу него, ако държавата е срещу таланта, то всъщност тя самата е обречената. Защото най-ценното за всеки човек и за всяка държава е свободата. Тя е в основата на човешкото развитие. Няма ли свобода, няма и никакво бъдеще!
Както неотменно се уголемява търкалящата се по склона снежна топка, така и идеята за книгата ми продължаваше развитието си. Като в ускорен каданс виждах появяващи се образи и случки – върволица от брокери и кандидат-купувачи, интересуващи се от тази къща единствено, защото е на централно място в града; други, обясняващи, как ще уредят (вярно, трудно е, лошо е, че е паметник на културата... но имат връзки и може да стане...) събарянето й; трети – как съвместно могат да я превърнат в голям стъклен офис-куб... При посещението на поредните от тази безкрайна върволица, Христо се оказва лице в лице с някогашния си състудент, председател на студентския съвет... Сега се оказва, че е станал главен архитект на града! Придружава хора на „мощен” (както се изразява) бизнесмен. Кани ги (с Мариана) на вечеря, за да обсъдят приятелски сделката (от която – така казва – щели да спечелят страшно много)... Приятелски... Сякаш никога не е било онова събрание на студентския съвет, сякаш Христо никога не е бил изключван, сякаш животът му не е бил разрушен. Мълчи Христо, нищо не му казва... Само отклонява и поканата, и предложението... Лошото е, че нито той, нито Мариана обръщат внимание на леко присвитите очи, с които ги гледа главният архитект, преди да си тръгне.
И колкото повече време минава, толкова повече се задълбочава антагонизмът между двете страни. От едната страна е главният герой – с мечтата си да възстанови западналата сграда; и той е – ако не броим Мариана - съвсем сам. От другата страна е безскрупулността – на всички, които са заинтересувани единствено от своята лична изгода и заради нея са склонни да погазват законите. И те в крайна сметка ще смачкат главния герой.
От момента, в който бях разбрал това, знаех: заглавието на книгата щеше да бъде „В затвор“. Затвор не толкова в буквалния (макар че и това можеше да се случи), а в преносния смисъл на думата. Затвор за духа, за мечтите, за съзиданието.
През същата нощ (в началото на септември, две хиляди и девета година) се събудих. Жена ми тихо и спокойно спеше до мен. Ония думи на Булгаков – че още преди да започне да пише „Майстора и Маргарита” – е знаел, как тя ще завърши, навярно те ме бяха събудили. И аз, подобно на него в този момент знаех - и началото, и края на книгата ми. Щеше да започне с един сън-прозрение и да завърши с един обречен блян. Станах, пооблякох се, излязох на верандата, светнах лампата и в леко хладната приесенна нощ започнах да пиша:
Христо се събуди облян в пот. Нещо ставаше с къщата. Не се люлееше, но имаше някакво движение. Посегна да побутне Мариана, но леглото й бе празно. Надигна се и ръката му натисна ключа на лампата, тя обаче не светна. Нещо наистина ставаше с къщата, нещо наистина се движеше. Той бе вече напълно буден, когато се изправи. Отвори вратата и влезе в стаята на децата. Направи три крачки в мрака... но и тази лампа не светна. Толкова тъмно никога не бе бивало в тази стая. Опипвайки с крака и ръце, стигна до мястото, където беше леглото на Ран. Но там легло нямаше! Макар това да не беше възможно, мракът като че ли се сгъсти още повече. Докато пристъпваше към другото легло той разбра – и то нямаше да бъде там!
„Тряс! Тряс! Тряс! Тряс!” – като картечен откос се строшиха стъклата и оттам като вълна нахлу нещо. Христо отскочи назад – по-далеч от прозорците. Нещото продължаваше да нахлува и да се движи към него. „Фенерчето!” – мина през ума му и в опустошителния мрак тялото му се стрелна през двете врати. Как сетне то измина познатото разстояние от четири крачки до библиотеката, той не знаеше. Само разбра, че дланта му здраво и сигурно бе обгърнала дръжката на фенерчето.
И едновременно с това чу отново картечния откос: „Тряс! Тряс! Тряс! Тряс!”. Пръстът му бе вече натиснал бутона и в ярката до невъзможност светлина той видя: през прозорците като вълна нахлу ситен, сух, бял пясък. Метна се обратно в предишната стая – да, леглата наистина ги нямаше! Той изкрещя нещо, без да разбере какво точно. А пясъкът продължаваше поройно да нахлува. В момента, в който отново видя в осветената сега спалня, че и Мариана наистина я е нямало, със страхотен гръм се пръсна стъклената врата към терасата. Той вече тичаше по коридора, загърбил стаите и макар че не го бе видял, знаеше – и оттам бе нахлул пясъкът. Коридорът, стълбите към тавана, вратата, която не бе заключена... главата му се сви и се хлъзна под гредите на покрива. „Капандурата!” – ръката му бе вече изтръгнала отведнъж и двете крила на прозорчето и тялото му бе вече наполовина вън. Очите му приеха това, което бе там, дали го прие и мозъкът му? Съседната пететажна къща я нямаше, нямаше я и грамадната топола до нея! Нямаше нищо на нивото на погледа му! Нямаше къщи, нямаше улици, нямаше нищо - докъдето можеше да се види! И чак там, където далече-далече би била Витоша, му се стори че долавя нейните очертания.
Тялото му мина през прозорчето и застанал до ръба на покрива, Христо насочи лъча на фенерчето надолу. Пясък! Наоколо всичко бе пясък! Който като че ли се надигаше. И докато в следващия миг – обърнал се вече в обратна посока – се изкачваше към билото на покрива, той разбра: къщата потъваше в пясъка! Това е било движението, което го бе събудило!
Над ръба на билото небето на топлата пълнолунна юлска нощ сияеше като огромен екран, върху който се излива светлината на прожекционен киноапарат, чиято скъсана лента отчаяно, равномерно и завинаги се върти. А там, където трябваше да се видят съседните сгради, които винаги досега си бяха били от другата страна на улицата, там също нямаше нищо. И зад тях, и още зад тях, и още, и още зад тях – никъде нямаше нищо. Само някъде много надалеч се виждаха комините на отдавна неработещия „Кремиковци”, които този път, неизвестно защо и как пушеха. Всичко друго и навсякъде бе само пясък!...
Незнаещ, невярващ, неразбиращ, Христо се заизкачва към билото на покрива. На три-четири крачки оттам той спря, разбрал, че тази светлина, тази невъзможно ярка светлина идва някъде отдолу. После направи още една крачка и тогава видя задниците на най-отдалечените коли. Сякаш седнал на фантастичен фарт, пред очите му започнаха да изплуват последователно редица след редица спрелите коли. Всичките те бяха черни. Той се вгледа, за да види номерата им, но все още бяха много отдалечени. Току до билото, той застина за миг, сетне го прекрачи. Погледът му обходи отново номерата на най-близката редица коли – всички те бяха различни, но с по четири еднакви цифри, или със симетрични двойки числа. Той направи още една крачка напред – и при следващата броеница от номера бе същото. Още една крачка – отново еднообразното многообразие на еднаквите цифри или симетричните числа. А на следващата крачка той видя бедуините. Или поне на такива ги оприличи. Те бяха застанали долу, отпред – грамадно множество, както и колите им. Защо сметна, че това са техните коли, защо през ума му изобщо не се мярна и частица даже мисъл, да потърси с поглед камилите им, Христо не знаеше.
Той направи още една крачка надолу към стряхата и в този миг и те го видяха. По инерция Христо пристъпваше отново, още веднъж, когато изригналият отдолу крясък го блъсна в лицето: „Ние сме инвеститори!”. И пак: „Ние сме инвеститори!”. И пак: „Ние сме инвеститори!”. И пак, и пак, и пак – като ритмично прииждащи морски вълни отдолу изригваше синхронният крясък: „Ние сме инвеститори!”. Той застина на мястото си – на няколко метра от ръба на стряхата. И тогава съзря и надписите, които дотогава не бе забелязал. Долу, зад тълпата от бедуини бяха забити метални стълбове, равноотдалечени от къщата и – доколкото можа да проследи – заобикалящи я околовръст. Между стълбовете бяха опънати транспаранти, на чийто зелен фон с бели букви бе написано едно и също:”“Добре дошъл в Палестиния!”.
Къщата ненадейно хлътна по-рязко, подобно на потръпването на кораб, пропадащ от върха на минала под него, по-голяма от обичайните вълна. Христо се олюля, запазвайки равновесие върху наклонения скат на покрива. Впил поглед напред, той бе забравил за потъването на къщата и този тласък го сепна.
В същия момент съвсем изненадващо сред растлалия се под него необозрим пясък, сякаш насред цялата континентална суша се чу тракането на мотор на рибарска лодка. Съвсем слабо и далечно в началото, то постепенно се усилваше, докато се превърна в движеща се точка. Приближавайки се, тя се уголемяваше все повече и повече и накрая очите му разпознаха очертанията й - наистина бе малка рибарска лодка, която се носеше над пясъка. Хората долу бяха замлъкнали, а звукът на мотора продължаваше да се засилва.
Тракането на мотор наистина едва-едва достигаше до мен. Лодките се прибираха от нощния риболов. Бях спрял да пиша и взорът ми като че ли потъваше в безлунната тъмнота на морето. Мислех си, как дори у един само човек да се е появила мисълта, че страната, в която живее е пустиня, то тя, пустинята, значи вече е тръгнала натам. Не говоря за пустинята във физическия смисъл на думата. Става дума за пустинята в духовен план. И тя е първата, и по-страшната. Защото хора живеят – и то нормално – и в действителните пустини.
Трябваше да се отделя от поглъщащата ме морска шир и да се върна към болката. Направих го – продължих да пиша.
В лодката се долавяха фигурите на двама души. Те продължаваха да се уголемяват и почнаха да се виждат добре. Този, седящ в средата, му напомняше на някого. Още не знаеше на кого. А задния, който я управляваше... Христо някак си усети, че той няма никакво значение за него. Очите му напрегнато заследиха предния. Все по-добре и по-добре го виждаше. И изведнъж разбра: „Съдията! Съдията от „O Lucky Man”..., това бе той!”. Червената мантия обгръщаше седящата фигура, а лодката преминаваше над редиците бедуини. Накрая тя зави и застанала успоредно на най-предния ред увисна неподвижно, току над множеството. Моторът замлъкна, седящият на кърмата се изправи, изплющя с неясно откъде появил се в ръката му камшик и с писклив глас извика: „Съдът!”. Тълпата под тях се просна по очи. Червената мантия се надигна, някак си като че ли с досада, обърна се към Христо и пак седна. Камшикът изплющя още веднъж и пискливият глас отново извика: „Свидетелите да станат!”. Множеството се надигна и застина под него. Сега всички, освен фигурата в средата на лодката, стояха прави. Ръкавите на мантията се повдигнаха, подаващите се от тях длани се плъзнаха по перуката и явно доволни от разположението й, се спуснаха отново надолу. Камшикът пак изплющя и пак извика пискливият глас: „Първите свидетелите две крачки напред!”. Най-предната редица се люшна към Христо и после отдясно наляво по нея се люшна и викът: „Гоу дари!”, „Гоу дари!”, „Гоу дари!”, „Гоу дари!”... Мантията прояви лек интерес: „Кой?” Като ехо, отляво надясно, въпросът се върна по редицата до първия от бедуините. Той повдигна нагоре пръст: „Той!”. Тогава, един след друг и отдясно наляво пръстите на останалите също се заиздигаха и в същата последователност се понесе: „Той!”, „Той!”, „Той!”, „Той!”... „Той какво?” – запъна се мантията. Пак отляво надясно въпросът отново стигна до първия: „Той какво?”. Ръцете му междувременно отново се бяха заели с броеницата, която държеше и отново се чуха думите: „Гоу дари!”. А докато те отново се връщаха към мантията, къщата под краката на Христо отново потръпна силно и в този миг той си даде сметка, че вече стои наравно с лодката. „Добре, той – рече мантията, посочвайки като бедуините нагоре – го удари.”. „Следващите!” – изплющя за пореден път камшикът. Задната редица се плъзна напред зад първата и отново се чу: „Гоу дари!”. И всичко започна да се повтаря отново и отново, редица след редица... докато бедуините свършиха. Нямаше я вече и къщата под него, само усещаше, че все още зад гърба му е билото на покрива й, а той стоеше, потънал вече до над коленете в пясъка... „Гилти!” – изправи се мантията и посочи отгоре към Христо. „Гилти!” – извика множеството, посочвайки го по същия начин. „Полице верзо” – мина през ума му... Пясъкът продължаваше да поглъща тялото му, както изчезналата вече под него къща. „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!” – неумолимо го сочеха пръстите. „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!” – неумолимо се издигаше пясъкът. „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”, „Гилти!”... Очите му вече спираха да ги виждат. И в същия миг, преди да спре и да ги чува, един отделен единичен глас отсече: „Ние сме инвеститори!”. „Съдията?” – мярна се в съзнанието му и мракът го погълна.
След това Христо се събуди. До него се чуваше едва доловимото равномерно дишане на Мариана. Усещането за обич го изпълни целия и лежащ неподвижно в леглото, той като че ли забрави за този сън.
В момента, в който поставих точката разбрах, че светлината на електрическата крушка отдавна вече е била излишна – утрото бе настъпило. Станах от масата, угасих я, а после, докато отново сядах, очите ми ненаситно поглъщаха морето. Но знаех, че не трябва да спирам да пиша.
Колата бясно лети по магистралата. Ачност и наглост, араби и българи, чиновници и просто мошеници, щастливи мигове и изсъхнали блянове, мечти и ежедневие, семейство и спомени, посърнали лица и пясъчни улици, детство и лъжи – всичко туй се носи шеметно покрай него и остава назад. Все по-далеч и по-далеч и по-далеч! Колата бясно лети по магистралата. Напред, напред! Напред! И не се обръщай назад! Никога, никога, никога!
Чувам, как вратата на верандата леко се хлъзва настрани и виждам, че оттам наднича жена ми. „Ти си станал...” Кимвам, после добавям: „Бях се събудил.” Тя сяда до мен и спокойствието на ненапълно събуденото й още тяло ме погалва. Заглеждаме се в блестящата сребърна равнина в далечината пред нас. Ръката й също ме погалва: „Не можа да спиш?”. Кимвам отново: „Но поне пиша...”. Тя се надига. „Ще направя кафе.” И влиза вътре. Седя неподвижен, отделен от листовете хартия, знаейки, че не трябва да пропусна това кратко време на почти-щастие. После ставам и влизам също - да й помогна за закуската. Тя е с гръб към мен, гледайки приготвящото се кафе. Ръцете ми я обгръщат и я привличат към тялото ми. „Днес ще трябва да остана тук.” – промълвявам. После мълчим, притиснати заедно, докато кафеварката изсъска и последната капчица.
След това отвън пием кафето, чувствайки, че спокойствието e вече различно. По някое време тя ми казва на кое място на брега ще отидат с децата, та да зная..., къде бих могъл да ги намеря, ако... „Да.” – с някаква есенна тъга й отвръщам, мислейки си, че ще ги видя едва чак вечерта.
После, все още сънени, идват и синовете ни. И докато закусваме, лятото отново ни е обгърнало ласкаво...
Широкият завой на виадукта лети стремглаво към него. Пръстите на Христо стисват до побеляване кормилото, а ръцете му рязко го завъртат. Колата беззвучно разсича мантинелата и полита напред. Земята шеметно бързо се приближава, а после внезапно изчезва. Нечии ръце внимателно поемат тялото му и го понасят нагоре. В абсолютната, стерилна тишина той вижда все по-отдалечаващите се огнени кълба, издигащи се над останалата там долу безформена материя. Все по-малки и по-малки и по-малки... докато изчезнат напълно! А тялото му, без болка и без тегло лети напред и нагоре. Докато всичко изчезне.
В появилата се тишина едва помръдва. Внезапна болка го пронизва жестоко и тялото му застива. Чува тих глас, после и втори. Не разбира, какво казват... на непознат език е. После всичко отново изчезва.
През затворените клепачи усеща някаква белезникава пелена. Не помръдва. Помни, че тя е тук. В него. Но е спотаена - докато е неподвижен. Мълчи и се опитва да разбере, кой е той. И къде е. Не знае, нищо не знае. Освен това, че не трябва да мърда. За да бъде сам и успокоен. И това е достатъчно.
А после пелената го поглъща отново.
И пак същата пелена се опитва да проникне през клепачите му. Къде е? Просветлява още, после пак идва предното. Просветляване... притихване... Редуват се. Отново и отново. Жертвоприношение. Полюшналата се там тюлена завеса. А след това... просветляване... притихване... просветляване... притихване... „Жертвоприношение”! Последователно променящата се осветеност на стаята там, като зрим спомен за мярналата се в началото завеса. Да... Тарковски... Андрей... И Свен..., Свен... Нюквист... Да... Нахлуващата в стаята северна светлина!... Къде е? Къде е... той? Неуловимото потрепване на единия му клепач му връща спомена за болката. Кога бе това? Кога бе тя? И къде бе? Опитва да помръдне глава и вече знае, че тази болка сега е различна. От онази. После пелената става още малко по-тъмна. Някой пак тихо казва нещо неразбираемо и леко го докосва. Не е сам. Тихите гласове едва-едва го погалват. Просветляване... притихване... просветляване... притихване... И той спи... като в детството..
Колко време е минало, той не знае. Бавно отворилите се очи му връщат онова, което се бе мярнало преди. Голямата светла стая и при отворения прозорец прозрачната завеса леко се полюлява. И други две очи, които го гледат внимателно. Не е спомен. Очите стават, приближават се към него и все тъй внимателно се привеждат. А нечия ръка се спира нежно на челото му. Непознатите думи го обгръщат и той сякаш ги разбира.
А после, докато спи, идва миналото му. И го събужда. Внезапно! Отворил очи се оглежда уплашен. Но стаята си е същата. И пак е ден. И пак светлината полюшва завесата. Само очите, които го гледат, сега са станали четири. И докато още се опитва да осмисли техните бели дрехи той чува:
- Добро утро – познатите думите на собственият му език са ненадейно изпети от тези непознати грижовни очи. „Каква е тази мелодия?” – се е запитал. Без да каже нищо. Защото не смее да каже нещо, да помисли нещо – уплашен, че всичко това ще изчезне и той пак ще се върне назад, там, откъдето избяга.
Кога, кога бе това? И къде се намира сега?
Тихият непознат говор отново долита, а след това пак го достига и странната песен:
- Трябва да лежите спокойно. Не мислете за нищо. Всичко върви добре. Скоро ще се възстановите напълно. Поспете, поспете... Поспете...
И той отново спи успокоен и без миналото си. И не чува тихите гласове на заобиколилите леглото му хора в бели престилки, които го наблюдават внимателно.
Колко утрини след това още са минали той не знае. Няма я вече онази тънка тръбичка, която бе свързана с ръката му. И сестрите с ласкавите очи вече не стоят денонощно в болничната му стая. Да, вече знае къде е. И езика, на който другите разговарят, вече знае какъв е. „Suomi”. Прошепва думата и тя погалва сетивата му. Но защо е тук, как е попаднал тук – това още не знае. Казали са му – ще научи всичко, когато може вече сам да отиде и да се върне от тоалетната. А тя е толкова близо... Това го бе поразило още първия път, когато го заведоха там – тоалетната бе за неговата стая само. И сега, лежейки и гледайки в десния й ъгъл нейната врата си мисли, колко е близо, и колко е все още далеч. Да, слаб е, много е слаб още...
Сутрин е. Lauantai. Огряна от финландското слънце, стаята е засияла. А той, опрян леко на касата, затваря вратата на тоалетната. И после с малки, провлачени стъпки тръгва: „Едно..., две..., три..., четири...”. Не поглежда надолу, към пода - само напред. „Девет..., десет..., единайсет...” Вече е толкова близо. Краката му се провлачват, сякаш е със ски. „Шестнайсет..., седемнайсет!” – ръката му е хванала края на леглото и той вече е седнал в него. „Успях! Върнах се. Сам!” – и тогава вижда, че на вратата на стаята е застанала сестрата и му се усмихва. Усмихва й се и той – и изчерпан, и сякаш щастлив.
Неделя е. Какво предстои той знае. Цял един ден, изтъкан от спокойствие. Без посетители – тук той е един сам чужденец. Ще минават сестрите, също и лекарите. Преводачката днес няма да дойде. Неделя е. Тиха, уединена и дълга болнична финландска неделя. Вратата се отваря и влиза сестрата, като му се усмихва. „Добро утро.” – научила го е вече. „Добро утро.” – отвръща й той. Нейното „добро утро” и неговото – тъй различно изречени – се срещат тук в стаята. И тя - нищо че денят е без слънце – тя, тази северна болнична стая отново го сгрява. И пак усмивка – когато сетне, изпълнила всичките ония предписани дейности - си тръгва. След туй му донасят закуската. А още по-късно идва и дежурният лекар. И той му се усмихва. Толкова много усмивки, и всичките – истински. „Следобед ще имате посещение. – английският му е навярно безупречен. - Вече сте много по-добре.” Да, така е. И той самият го е почувствал. Избягал е отдавна далече от всичко онуй и е тук – при усмивките. И болката, и нея вече я няма. Само печалният, печалният спомен за онези, безвъзвратно отишли си разноцветни колони си идва, щом си поиска...
„Следобед ще имате посещение.” - така каза лекарят. Усмихва се, но без да се пита за туй – от кого, и защо. „... ще имате посещение.” – и той просто лежи успокоен в леглото.
После идва обедът.
А следобед вратата на стаята се отвори и в нея вкараха една след друга две колички. Не бяха болничните, други бяха. И бяха покрити с калъфи. Оставиха ги близо до леглото му. А на отсрещната стена закачиха голям бял екран. Пак минаха сестрите, огледаха стаята. И пак, усмивки, усмивки...
А после вратата отново се отвори и занавлизаха: един от лекарите, още един, който също бе идвал, но не чак толкова често, после две от сестрите, след тях – преводачката, а след това още две жени и други трима мъже.
- Hello, mister Ste-fa-nof - гласът на лекаря преодоля препятствията на името му и продължи равномерното си звучене на финландски. След това му заговори преводачката: - Доктор Никула, когото Вие добре познавате, каза, че вашето лечение върви много добре и ако Вие сте съгласен, той би искал да Ви запознае с някои от известните ни факти и също така да Ви представи присъстващите тук дами и господа. Желаете ли това да стане днес?
Христо огледа още веднъж влезлите и кимна. Тогава лекарят продължи да говори, редувайки се с преводачката:
- Вие бяхте докаран в нашата болница след много тежка автомобилна катастрофа. Колата, която сте управлявал е излетяла от пътя и след като е прелетяла голямо разстояние, при падането се е запалила. За щастие, по време на полета й тялото Ви е изхвърчало встрани, а клоните на едно дърво са омекотили удара му в земята. Все пак състоянието, в което бяхте, когато постъпихте при нас, ни даваше основание да бъдем сериозно обезпокоени относно крайния резултат от лечението.
Огнените кълба се мярнаха в съзнанието му, както и споменът за понеслите го нагоре ръце. И за болката, за жестоката болка която изпита, когато веднъж бе помръднал.
- Още повече, – продължаваше да му говори преводачката – че трябваше да лекуваме пораженията върху Вашето тяло без да можем да разчитаме на Вашата помощ. Отначало не знаехме кой сте, а след това установихме, че на Вашия мозък като че ли му бе безразлично, какво ще стане с Вас. И това всъщност бе най-сериозният проблем, появил се пред нас. Все пак благодарение на изключително полезната работа на моя колега професор Ройвас – тук другият лекар леко приведе глава – от един момент нататък нещата започнаха да се подобряват. И Вие явно започнахте да ни съдействате при лечението.
Отново се мярнаха спомените за гледащи го очи, непознати слова, усмивки и
погалващ го допир. И другите – нежеланите спомени за някакво бягство от нещо, сега вече безопасно далечно. Нещо и ценно, но и ненужно...
- От там нататък подобряването Ви протече изненадващо бързо за всички ни. За да стигнем до днешния – присъстващите тук се надяваме, че ще бъде така – изключително важен и полезен ден. – лекарят направи малка пауза и продължи:
- Представям Ви госпожа Коивисто, която е кмет на нашия град... – едната от двете непознати жени напевно му каза „добър ден”. Христо се почувства неловко, че е легнал в леглото и като се понадигна леко също я поздрави. Преводачката изчака да чуе и следващите думи и преведе отново: – Госпожа Салонен, – тази жена бе доста по-млада, може би бе дори и красива; тя също му се усмихна и го поздрави със същите думи, отново на български - ще се радваме, ако приемете тя да бъде ръководител на проектирането от наша страна.
Христо отвърна и на нейния поздрав, докато ги гледаше, без да разбира какво всъщност се случва. А преводачката продължи да превежда:
- Представям Ви също господин Пекка, той е главният архитект на града ни и при това е посещавал страната Ви. – мъжът му се усмихна и изрече, все пак малко неочаквано – Много ми е приятно.
Усещаше се, че това е запомнена фраза от един чужд език, за чийто смисъл произнеслият я има обща представа, но пък не я чувства... Все по-малко разбиращ, след това Христо кой знае защо научи също, че другият от присъстващите мъже, на име Мантила, е някакъв ръководител на строителните работи на някакъв строителен обект, а пък последният от представените му се оказа, че е специалист по всевъзможни изображения – от създаването, през обработването и съхраняването, до представянето им; неговото име бе по-трудно – Холопаинен или нещо подобно. Двете медицински сестри той познаваше, но пък напълно недоумяваше защо, защо всички тези хора всъщност са тук. А преводачката му преведе поредната порция от току-що казаното от лекаря:
- След малко ще научите причината за толкова многолюдното наше днешно присъствие тук. Моето, а и на колегата ми чисто медицинско становище е, че би трябвало предстоящият разговор, както и последвали след него събития да Ви подействат дори благоприятно и оздравително. Във всеки случай, във всеки момент в който пожелаете, можем да прекратим тази среща.
Едната от сестрите излезе навън, а след това двама мъже внесоха в стаята столове и ги наредиха покрай стената, близо до леглото му. После излязоха отново. Като в някаква церемония, без да бързат и изчаквайки четирите жени да седнат най-напред, всички заеха места в подредените столове. Само сестрата бе от другата страна, там където той бе смътно запомнил, как някой преди седи и го гледа; а пък преводачката бе преместила стола си по-близо до него, навярно за да може по-добре да я чува. Младата финландка каза тихо нещо на мъжа с вероятното име Холопаинен, той стана, отиде до по-отдалечената от Христо количка и махна покривалото й. Бе някакъв апарат, приличащ на прожекционен. Мъжът го включи, премести и стола си там и като сядаше отново, погледите им се срещнаха и той му се усмихна.
Гласът на Салонен като малки плискащи се вълнички го достигна, а после и го обгърна. Христо не знаеше, какво тя казва, но почувства как едновременно го обземат и страх, и копнеж. От какво, към какво, той не разбра. А дори не се и запита, защото тогава, тогава внезапно видя на екрана тяхната стара, занемарена и пожертвана софийска сграда. Да... това бе тя! Снимката й се смени с друга, с трета, с четвърта... Все нови и нови снимки – от най-различни ъгли, в близък и в едър план, отвън и отвътре, правени по различно време на денонощието, при различна осветеност и в различни сезони на годината – се появяваха пред очите му. Той стихна в леглото – бе вече забравил къде е, бе вече забравил за другите. Бе там, отново бе там!... Откъдето бе избягал с непоклатимата мисъл, че е завинаги. А сега отново се бе върнал... Но този път бе без мечтите си, без каквито и да било желания. Да, бе се върнал... Този път обаче гледаше сградата спокойно, едва ли не с безразличие. Така, както можеш да погледнеш... изпразнен пълнител за химикалка.
В този момент го достигна гласът на преводачката:
- Господин Стефанов, госпожа Салонен говори от името на всички нас. Тя каза, че ние сме възхитени, запленени сме от Вашата идея за начина на възстановяване на тази стара сграда. Напълно сме наясно вече, че това там не може да се случи. И не само защото никой не е пророк в собствената си страна. Има други, по-съществени причини, това да не може да стане. Разбираме болката Ви – все пак това е Вашата родина. Както разбираме и че искате да й дарите най-доброто, на което сте способен. Че я обичате и че все още не можете да проумеете, защо тя се отнася така жестоко с Вас. Ние Ви разбираме напълно. И Ви съчувстваме. Нещо повече, имаме предложение – да го направите тук, при нас. Ще Ви осигурим абсолютно всичко, което би Ви било нужно.
Христо се върна в стаята. „Сълзите на света са постоянна величина – когато някой тук спре да плаче, друг там започва.” - изплува в съзнанието му репликата на Бекет. И не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща вода. Не, това бе невъзможно! За да се възстанови онази сграда, първо трябва да я има – такава, каквато е. А нея тук я няма, тя е там...
Вълничките отново го достигнаха и отново го заляха - изцяло. А после преводачката пак заговори:
- Да, предположихме, че ще се нуждаете от същата сграда и то във вида, в който тя сега се намира. И макар че не бяхме сигурни, първо дали ще можем да спасим живота Ви, а след това и дали ще приемете предложението на нашия град, градската управа все пак предприе някои неща...
На екрана нова снимка замени предишната, след нея друга, трета, четвърта. Но нещо не бе същото, нещо бе друго, бе различно. Той се вгледа в екрана и... изведнъж видя! Съседните две сгради бяха други! Тяхната сграда, в ъгъла, си бе същата, ала другите две – те бяха други! Изумен и неразбиращ Христо погледна към хората в стаята. Гледаха го и те и като че ли този път едва доловими усмивки се мярнаха на някои от лицата.
- Не разбирам – съвсем тихо отрони той, кой знае защо погледнал към Салонен. Тя размени погледи със седящите до нея Коивисто и Пекка и тогава архитектът му заговори. Без да го разбира, Христо отново се загледа в сменящите се фотографии – същата сграда, другите сгради, същата сграда, другите сгради... Докато дочака познатия глас на преводачката:
- Намерихме подходящ по големина и разположение ъглов терен. Навярно не е най-доброто, но нима е възможно някой да каже, колко дълго би могло да чакаме, за да може това да се случи. А нямахме време. Наложи се също да се преработят проектите на зданията, които щяха да се строят от двете й страни, за да останат - съвсем точни - нужните свободни дължини. Осигурихме прецизното заснемане и фотографиране на сградата – до най-малките подробности. Проследихме историята й, документите и нейните промени във времето. Съборихме съществувалата досега тук постройка и изравнихме терена. Изработихме проектите според направеното заснемане. И след това започнахме да я строим. По абсолютно същия начин, както тя е строена някога. Поръчахме да ни изработят тухли със същите размери, металните греди са същите като тогавашните, за покривната конструкция доставихме от Вашата страна греди от червен бор, какъвто при нас не расте. Постарахме се дори да възпроизведем абсолютно точно и последователно и същите увреждания, които има тя днес. И смятаме че сега къщата е досущ като онази в България. Да, тя е едно абсолютно вярно и точно копие!
Мъжът, който седеше до Пекка й каза нещо, след което тя добави:
- Господин Мантила очаква с нетърпение да Ви я покаже и да чуе мнението Ви за изграденото.
„Не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща вода” – помисли си за втори път Христо, гледайки снимките. „А ако може?” Въпросът сякаш увисна в стаята, закривайки стоящата на екрана снимка. И той изведнъж се почувства като да е гол пред всичките тези непознати хора. „Но това е абсурдно! Че кой е той за тях? Един непознат чужденец. Дори езика им не говори! Това не е вярно, това не може да бъде вярно. Това е налудно! Нима може някой да събори една сграда, само за да построи след това на нейното място друга, но стара?! Нима полудява?” – очите му обходиха и стаята, и хората в нея. „Нима не бе видял досега усмивките им, нима не бе го проумял? Та те му се присмиват, подиграват му се!” – ако в тялото му имаше сърце, то в този миг някой го стисна безжалостно, смачка го, дръпна го и го изтръгна. Неясно как, защо и откъде, но сълзите му потекоха отведнъж като два пълноводни ручея и замъглиха всичко.
А докато потъваше сетне нанякъде, там отгоре нахлу светлината, гласовете им го достигнаха, прихванаха го и го взеха със себе си:
- Това не е вярно! Всичко е истина! Истина е! И ще я направим! Ще я направим! Повярвай ни! Повярвай ни!
Гласът на Халонен пак заромоли около него, а после и в него. Христо видя, как вероятният Холопаинен стана от стола и как вдигна покривалото и на втората количка. И там, на нея, заобиколено като някаква cella от многоцветни колонки, видя да стои сърцето му!
- Изработихме макет на възстановената сграда – продължи преводачката, - така, както смятаме, че Вие я виждате! Вероятно е различен, вероятно ще трябва да поработим още много. И по макета, а и след това, по нея. Но ще я направим! Заедно.
- Ще я направим. Заедно. – му каза на български и Халонен. И той й повярва.
Далече е Финландия, далече е. Никоя кола не може да прелети до там. Само мечтите, само бляновете могат да я достигнат. Но защо ли? Какво могат да направят едни мечти, едни блянове в тази далечна, далечна страна?... Нищо, нищо не могат те да направят...
Като всеки ден, часът отново дойде. И Христо пак се доближи до прозореца. През решетките му се виждаше неизменният двор. Там, на пясъчната алея, като всеки друг следобед, като всеки друг ден, в който имаше свиждане, той ги видя отново - всичките. И общинари, и полицаи, и прокурори, и съдии, и политици, и чиновници, и българи, и араби – всички те, поробилите страната му и него самия, се бяха събрали там, върху пясъка. Бяха дошли на пиршеството отново. И посочили го – сякаш наистина като тогава - със своите пръсти, му се хилеха подигравателно.
... Проблясна небето, гръм трясна оглушително, притъмня, зафуча, изви се вихрушка и пясъкът обсипа трескавото му лице, изпълни изпразнените му очи... После стана тихо и мъртво. А после мракът се срути отгоре му и го погреба. Този път вече завинаги.
А най-най-накрая му донесоха да изпие и обичайните вечерни хапчета...
Сложих многоточието и уморен отместих поглед от листа. Денят бе вече приближил своя край. Началото и завършекът на „В затвор” бяха готови. Оставаше още да направя несравнимо по-лесното - да запиша и това, което бе между двете.
Но на душата ми бе тежко. Защото веднъж написано, всичко то щеше да се превърне в безпощаден документ за настоящата България. Не обаче само за държавата, а и за страната ми... И макар че знаех, какво ще се случва оттук нататък, надявах се..., да, надявах се, че поне един от уведомените впоследствие – от най-долу, та чак до министър-председателя на държавата - ще помисли и за честта на моята родина. И ще стори нещо срещу поредицата от извършени престъпления...
Останах седнал, стихнал и загледан напред, чакайки.
Докато те се върнаха.
>> ЗАКОННО (втора част - второ продължение)