МЕТАМОРФОЗАТА
Как става така, че един човек, живял немалко време и който през целия си дотогавашен живот не е влизал в съдебна зала дори като свидетел, изведнъж се превръща в престъпник. Бива задържан в полицията, повдигат му обвинения, завеждат му наказателни дела. Как и защо става това, как така отведнъж се променят и той, и животът му – в тази глава ще събирам факти, бележки и размисли за този процес. Макар че е трудно, те да бъдат отделени от всичко останало.
На 18-ти ноември две хиляди и девета година се случиха две събития. Първо, в ранния следобед С. Х. заплаши жена ми. Свидетели нямаше. Час по-късно се случи и още нещо, което сега няма да описвам – то подробно и последователно е изложено като част (под наслов „Столът”) от главата „В тресавището”. Та на него присъствахме аз, С. Х. и още двама от работниците на строежа. И до ден днешен нейното заявление (виж – при желание - целия документ)40 от същата дата до Софийска районна прокуратура е останало без отговор! Последвалото развитие на втората случка пък напълно потвърди предчувствията ми...
Та пет дни по-късно, на входната врата се позвъни. Бяха двама мъже, цивилни. Представиха се като служители в районното полицейско управление и ми връчиха призовка – за следващия ден, като свидетел.
Е, в съответния час бях там – за пръв път в живота ми. Показах си призовката (виж я – при желание)41 и ме ориентираха към помещение, намиращо се отляво на входа и приличащо на малка затънтена гарова чакалня. Там имаше телефонен апарат, а до него списък с телефонни номера, срещу които имаше имена. Намерих това на човека, подписал се на призовката ми и му позвъних. Докато го чаках, оглеждах помещението и хората там.
Когато дойде, влязохме зад преградата, при която имаше дежурен полицай (както щях да науча точно два месеца по-късно – „Пост номер едно”), записаха данните от личната ми карта (а и тя самата остана там) и после се качихме нагоре. В стаята, в която влязохме седеше и вторият от дошлите вчера мъже. Довелият ме ми показа стол, на който да седна, после ми обясни, че съм привлечен като свидетел и почна да ме разпитва. Аз отговарях на въпросите му, той – тракайки на пишеща машина - превръщаше казаното от мен в някакъв текст. От време на време с някой въпрос се намесваше и колегата му. Накрая онзи свали листа от машината и ми каза да го подпиша, след като го прочета. Най-отгоре бе написано: „Обяснение”. Продължих нататък. Когато стигнах до пасажа със стола, казах, че няма да го подпиша – задавайки въпросите си, те на два пъти го бяха нарекли „железен” и така и бе написано, независимо, че моето описание беше за стар, счупен, виенски стол. В този момент вторият (от самото начало той бе в ролята на „лошия полицай”) ми каза да внимавам, какво отговарям,, защото нямало да си играят да пишат цял ден. Подминах думите му без коментар – в такива ситуации трябва да пазиш концентрацията и енергията си. Този при пишещата машина си прибра неподписаното написано, сложи друг лист и започнахме отново. Междувременно в стаята се пъхна още един – по-възрастен мъж – седна и започна фиксиращо да ме гледа. Не казваше нищо, докато не стигнахме до момента от описанието ми, в който съм изпуснал стола. Тогава се обади: „И така още седем пъти, а?”. „Не, само веднъж.” – му отвърнах, като се питах, колко ли години преди него съм чул за пръв път този виц, а също така и дали има право да се намесва, докато се записва обяснението ми. Настойчивостта, да бъде вписано прилагателното „железен”, фиксиращият поглед, а и този провокативен лаф – това бяха сигнали, които регистрирах в съзнанието си; щях да правя анализа по-късно. После напечатаният лист отново бе поставен пред мен. Прочетох го и макар че имаше неща, които аз бих формулирал по друг начин (стилът и пунктуацията са на писалия на машината)... подписах го (виж го – при желание)42. Днес не бих приел да подпиша тази страница с това първо изречение в нея. Но дотогава той винаги се бе представял за собственик на имота и за такъв го бях смятал...
Оттам „машинописалият” ме заведе в друга стая – при една руса жена, също неуниформена. И ни остави там двамата. Процедурата се повтори. С малката разлика, че този път аз разказвах, а тя записваше, като понякога задаваше и въпроси. Когато свършихме, ми даде напечатаното – да го прочета и подпиша. От текста разбрах, че това е протокол за разпит на свидетел (виж го – при желание)43, а тя е разследващ полицай. И този път имаше някои формулировки, които не бяха точни, но също го подписах.
С това първото ми посещение в тази сграда завърши. Ако кажа, че в онзи момент знаех, че ще има и следващи, няма да бъде вярно. Просто защото нямах никакъв опит с нашата родна, полицейска система. А и защото винаги съм искал да вярвам в доброто у хората.
Но да не знаеш, че нещо ще се случи, не значи да не усещаш предстоенето му!
>> КОРЕСПОНДИРАЙКИ (продължение)
Как става така, че един човек, живял немалко време и който през целия си дотогавашен живот не е влизал в съдебна зала дори като свидетел, изведнъж се превръща в престъпник. Бива задържан в полицията, повдигат му обвинения, завеждат му наказателни дела. Как и защо става това, как така отведнъж се променят и той, и животът му – в тази глава ще събирам факти, бележки и размисли за този процес. Макар че е трудно, те да бъдат отделени от всичко останало.
На 18-ти ноември две хиляди и девета година се случиха две събития. Първо, в ранния следобед С. Х. заплаши жена ми. Свидетели нямаше. Час по-късно се случи и още нещо, което сега няма да описвам – то подробно и последователно е изложено като част (под наслов „Столът”) от главата „В тресавището”. Та на него присъствахме аз, С. Х. и още двама от работниците на строежа. И до ден днешен нейното заявление (виж – при желание - целия документ)40 от същата дата до Софийска районна прокуратура е останало без отговор! Последвалото развитие на втората случка пък напълно потвърди предчувствията ми...
Та пет дни по-късно, на входната врата се позвъни. Бяха двама мъже, цивилни. Представиха се като служители в районното полицейско управление и ми връчиха призовка – за следващия ден, като свидетел.
Е, в съответния час бях там – за пръв път в живота ми. Показах си призовката (виж я – при желание)41 и ме ориентираха към помещение, намиращо се отляво на входа и приличащо на малка затънтена гарова чакалня. Там имаше телефонен апарат, а до него списък с телефонни номера, срещу които имаше имена. Намерих това на човека, подписал се на призовката ми и му позвъних. Докато го чаках, оглеждах помещението и хората там.
Когато дойде, влязохме зад преградата, при която имаше дежурен полицай (както щях да науча точно два месеца по-късно – „Пост номер едно”), записаха данните от личната ми карта (а и тя самата остана там) и после се качихме нагоре. В стаята, в която влязохме седеше и вторият от дошлите вчера мъже. Довелият ме ми показа стол, на който да седна, после ми обясни, че съм привлечен като свидетел и почна да ме разпитва. Аз отговарях на въпросите му, той – тракайки на пишеща машина - превръщаше казаното от мен в някакъв текст. От време на време с някой въпрос се намесваше и колегата му. Накрая онзи свали листа от машината и ми каза да го подпиша, след като го прочета. Най-отгоре бе написано: „Обяснение”. Продължих нататък. Когато стигнах до пасажа със стола, казах, че няма да го подпиша – задавайки въпросите си, те на два пъти го бяха нарекли „железен” и така и бе написано, независимо, че моето описание беше за стар, счупен, виенски стол. В този момент вторият (от самото начало той бе в ролята на „лошия полицай”) ми каза да внимавам, какво отговарям,, защото нямало да си играят да пишат цял ден. Подминах думите му без коментар – в такива ситуации трябва да пазиш концентрацията и енергията си. Този при пишещата машина си прибра неподписаното написано, сложи друг лист и започнахме отново. Междувременно в стаята се пъхна още един – по-възрастен мъж – седна и започна фиксиращо да ме гледа. Не казваше нищо, докато не стигнахме до момента от описанието ми, в който съм изпуснал стола. Тогава се обади: „И така още седем пъти, а?”. „Не, само веднъж.” – му отвърнах, като се питах, колко ли години преди него съм чул за пръв път този виц, а също така и дали има право да се намесва, докато се записва обяснението ми. Настойчивостта, да бъде вписано прилагателното „железен”, фиксиращият поглед, а и този провокативен лаф – това бяха сигнали, които регистрирах в съзнанието си; щях да правя анализа по-късно. После напечатаният лист отново бе поставен пред мен. Прочетох го и макар че имаше неща, които аз бих формулирал по друг начин (стилът и пунктуацията са на писалия на машината)... подписах го (виж го – при желание)42. Днес не бих приел да подпиша тази страница с това първо изречение в нея. Но дотогава той винаги се бе представял за собственик на имота и за такъв го бях смятал...
Оттам „машинописалият” ме заведе в друга стая – при една руса жена, също неуниформена. И ни остави там двамата. Процедурата се повтори. С малката разлика, че този път аз разказвах, а тя записваше, като понякога задаваше и въпроси. Когато свършихме, ми даде напечатаното – да го прочета и подпиша. От текста разбрах, че това е протокол за разпит на свидетел (виж го – при желание)43, а тя е разследващ полицай. И този път имаше някои формулировки, които не бяха точни, но също го подписах.
С това първото ми посещение в тази сграда завърши. Ако кажа, че в онзи момент знаех, че ще има и следващи, няма да бъде вярно. Просто защото нямах никакъв опит с нашата родна, полицейска система. А и защото винаги съм искал да вярвам в доброто у хората.
Но да не знаеш, че нещо ще се случи, не значи да не усещаш предстоенето му!
>> КОРЕСПОНДИРАЙКИ (продължение)