КНИГАТА (трето продължение)
Интуицията е несравнимо по-силен инструмент от разсъжденията. Вече знаех, че районното полицейско управление е от страната на общината. На страната на С. Х. На страната на погазващите законите. Още не знаех, или по-точно само предполагах, защо е тъй. Знаех обаче, че каквото и да правят там, то ще бъде срещу мен. И срещу семейството ми. А ако се замислиш и погледнеш обобщено – и срещу целия ни народ. Та тогава, излязъл от полицейското управление и вървящ по улицата, „видях” отведнъж и изцяло и конструкцията на бъдещата си книга. За която до този момент бях само чувствал, че се „надипля” в мен.
Във филма си „Портокал с часовников механизъм” (не съм чел книгата на Антъни Бърджес, затова говоря само за филма) Стенли Кубрик прилага една чудесна схема – главният герой попада последователно на различни места и навсякъде безчинства по отношение на хората, които са там. Скрупули той няма, за него това дори е забавно. Това е неговият живот. Той навярно дори и не съзнава, че извършва престъпления.
В един момент обаче на това чудесно за него ежедневие е сложена точка – арестуван е. След което е и осъден. И влиза в затвора. Там дните си текат монотонно, докато един ден получава предложение от властите: да се включи доброволно в новосъздадена медицинска програма за „преформатиране” на съзнанието на закоравели престъпници. Какъвто е и той. Предложението ще му се стори „интересно” – ако се включи, ще бъде намалена присъдата му! И той приема.
След като лечението му приключва, излиза от затвора. Излекуван е до неузнаваемост. Няма вече нищо общо с предишния човек. И е изпълнен с доброта към всички хора.
Ще си позволя да направя съвсем кратък коментар. Дотук филмът ( а може би и книгата) е като че ли напълно тривиален (абстрахирам се, разбира се, от изображението). Оттук нататък обаче започва онова, което го прави превъзходен и той минава в групата на другите, които можеш да гледаш многократно. В това отношение ми напомня на „В очакване на Годо” на Бекет – там пиесата се „ражда” в мига след поантата преди второто й действие.
Та по един немислим и невероятен начин героят на Малкълм Макдауъл отново и последователно попада по същите места, по които е минал преди. При същите хора, на които той тогава е причинил зло. Но този път нещата се оказват абсолютно обърнати. Сега той е безпомощната жертва, а другите са безмилостните престъпници!...
Да те затворят за едно денонощие и то когато е несправедливо и с пълното съзнаване за това на тези, които са го направили – естествено е, че негодуванието ще те е обзело изцяло. Не гнева, негодуванието. И то ти дава онази творческа енергия, присъща на гладния, а не на сития. Вървях по улиците, около мен политваха завихрени от лекия вятър софийски боклуци, а в съзнанието ми като в магическа мувиола се подреждаха минали и бъдещи събития.
Да, всичко, което бях написал до този момент си бе точно на мястото. Но истински жестокото щеше да предстои! Защото в първата част на книгата ми, Христо, творецът, щеше да се сблъсква с невъзможността да възстанови къщата по онзи красив негов начин. Нямаше да са съгласни някои от съсобствениците в парцела, нямаше да му разрешават и институциите. Мечтата щеше да се сблъсква като изнемощяла птичка о невидим стъклен лист - в параграфи и алинеи, във врати на кабинети и в седящи зад бюра чиновници, в очакващи портмонета и предрешени отговори. Нали си спомняте за онзи поглед на главния архитект на града, който двамата с Мариана така и не забелязват тогава?... Обезсилена, отчаяна, обезверена мечтата му, мечтата им пропърхва долу едва-едва, като че за сетен път. Преди да бъде стъпкана от подметките на заобикалящите ги. Творческото, съзидателното, истински ценното е победено! Унищожено е. То е непотребно – на никого в тази страна...
И тогава изведнъж всичко се преобръща. Всичко, което до този момент е било неразрешено и невъзможно, сега започва да се случва. Но... със съседната сграда. Оказва се, че някой друг може да строи – в същия парцел! Несъгласните съсобственици сега са съгласни. Или просто не са били попитани. Както и институциите. Параграфите и алинеите услужливо замълчават. Или пък дори разрешават. Портмонетата са удовлетворени и отговорите са подобаващи. Не за ден, не за два – в продължение на месеци, на година, на две, дори на повече... никой, никой не вижда случващото се. Невидимо става събарянето, невидимо се извършва строителството, невидимо е покушението срещу сградата им, невидимо е погазването на законите. Докато накрая, напълно видима и "законна", се е появила една - невъобразимо грозна, без никаква хармония и в нея самата и по отношение на съседната историческа сграда, предназначена единствено за да бъде продадена като максимално застроена квадратура – сграда. Това е жестокото – грозотата е спечелила. Подкрепена от алчността и безразличието.
Да, това щеше да бъде конструкцията на книгата ми. Действителността щеше да се повтори и на страниците й. Вървях по улицата, изпълнен с изсъхнала обич и предначертано предстояще и не исках, не исках това да се случи! С мен, с моя народ, с моята страна...
И в този момент на печална безнадеждност в ума ми се вля и хладната яснота – съдът, българският съд ще обяви тази сграда за законна. Това решение вече някъде е взето! Отсъдено е – много преди изобщо да има дело!... Не знаех още, колко време ще мине, докато това стане факт. Но знаех..., бе само въпрос на време.
>> . . . ДРУГА НАПАДАТЕЛНА ТРОЙКА
Интуицията е несравнимо по-силен инструмент от разсъжденията. Вече знаех, че районното полицейско управление е от страната на общината. На страната на С. Х. На страната на погазващите законите. Още не знаех, или по-точно само предполагах, защо е тъй. Знаех обаче, че каквото и да правят там, то ще бъде срещу мен. И срещу семейството ми. А ако се замислиш и погледнеш обобщено – и срещу целия ни народ. Та тогава, излязъл от полицейското управление и вървящ по улицата, „видях” отведнъж и изцяло и конструкцията на бъдещата си книга. За която до този момент бях само чувствал, че се „надипля” в мен.
Във филма си „Портокал с часовников механизъм” (не съм чел книгата на Антъни Бърджес, затова говоря само за филма) Стенли Кубрик прилага една чудесна схема – главният герой попада последователно на различни места и навсякъде безчинства по отношение на хората, които са там. Скрупули той няма, за него това дори е забавно. Това е неговият живот. Той навярно дори и не съзнава, че извършва престъпления.
В един момент обаче на това чудесно за него ежедневие е сложена точка – арестуван е. След което е и осъден. И влиза в затвора. Там дните си текат монотонно, докато един ден получава предложение от властите: да се включи доброволно в новосъздадена медицинска програма за „преформатиране” на съзнанието на закоравели престъпници. Какъвто е и той. Предложението ще му се стори „интересно” – ако се включи, ще бъде намалена присъдата му! И той приема.
След като лечението му приключва, излиза от затвора. Излекуван е до неузнаваемост. Няма вече нищо общо с предишния човек. И е изпълнен с доброта към всички хора.
Ще си позволя да направя съвсем кратък коментар. Дотук филмът ( а може би и книгата) е като че ли напълно тривиален (абстрахирам се, разбира се, от изображението). Оттук нататък обаче започва онова, което го прави превъзходен и той минава в групата на другите, които можеш да гледаш многократно. В това отношение ми напомня на „В очакване на Годо” на Бекет – там пиесата се „ражда” в мига след поантата преди второто й действие.
Та по един немислим и невероятен начин героят на Малкълм Макдауъл отново и последователно попада по същите места, по които е минал преди. При същите хора, на които той тогава е причинил зло. Но този път нещата се оказват абсолютно обърнати. Сега той е безпомощната жертва, а другите са безмилостните престъпници!...
Да те затворят за едно денонощие и то когато е несправедливо и с пълното съзнаване за това на тези, които са го направили – естествено е, че негодуванието ще те е обзело изцяло. Не гнева, негодуванието. И то ти дава онази творческа енергия, присъща на гладния, а не на сития. Вървях по улиците, около мен политваха завихрени от лекия вятър софийски боклуци, а в съзнанието ми като в магическа мувиола се подреждаха минали и бъдещи събития.
Да, всичко, което бях написал до този момент си бе точно на мястото. Но истински жестокото щеше да предстои! Защото в първата част на книгата ми, Христо, творецът, щеше да се сблъсква с невъзможността да възстанови къщата по онзи красив негов начин. Нямаше да са съгласни някои от съсобствениците в парцела, нямаше да му разрешават и институциите. Мечтата щеше да се сблъсква като изнемощяла птичка о невидим стъклен лист - в параграфи и алинеи, във врати на кабинети и в седящи зад бюра чиновници, в очакващи портмонета и предрешени отговори. Нали си спомняте за онзи поглед на главния архитект на града, който двамата с Мариана така и не забелязват тогава?... Обезсилена, отчаяна, обезверена мечтата му, мечтата им пропърхва долу едва-едва, като че за сетен път. Преди да бъде стъпкана от подметките на заобикалящите ги. Творческото, съзидателното, истински ценното е победено! Унищожено е. То е непотребно – на никого в тази страна...
И тогава изведнъж всичко се преобръща. Всичко, което до този момент е било неразрешено и невъзможно, сега започва да се случва. Но... със съседната сграда. Оказва се, че някой друг може да строи – в същия парцел! Несъгласните съсобственици сега са съгласни. Или просто не са били попитани. Както и институциите. Параграфите и алинеите услужливо замълчават. Или пък дори разрешават. Портмонетата са удовлетворени и отговорите са подобаващи. Не за ден, не за два – в продължение на месеци, на година, на две, дори на повече... никой, никой не вижда случващото се. Невидимо става събарянето, невидимо се извършва строителството, невидимо е покушението срещу сградата им, невидимо е погазването на законите. Докато накрая, напълно видима и "законна", се е появила една - невъобразимо грозна, без никаква хармония и в нея самата и по отношение на съседната историческа сграда, предназначена единствено за да бъде продадена като максимално застроена квадратура – сграда. Това е жестокото – грозотата е спечелила. Подкрепена от алчността и безразличието.
Да, това щеше да бъде конструкцията на книгата ми. Действителността щеше да се повтори и на страниците й. Вървях по улицата, изпълнен с изсъхнала обич и предначертано предстояще и не исках, не исках това да се случи! С мен, с моя народ, с моята страна...
И в този момент на печална безнадеждност в ума ми се вля и хладната яснота – съдът, българският съд ще обяви тази сграда за законна. Това решение вече някъде е взето! Отсъдено е – много преди изобщо да има дело!... Не знаех още, колко време ще мине, докато това стане факт. Но знаех..., бе само въпрос на време.
>> . . . ДРУГА НАПАДАТЕЛНА ТРОЙКА