В ТРЕСАВИЩЕТО


     Много-много отдавна стана ясно, че тези събития ще бъдат свързани и с българската съдебна система. В две от нейните „зони” - наказателното и административното право. Това ми многопосочно изследване на българското общество по най-естествен начин стигна и дотук. Което бе неминуемо – един от стожерите на всяко общество е правосъдието. Без него обществото се връща не столетия, хилядолетия назад. В пещерите. Как българската съдебна система ще участва в тази история, с какво лице ще излезе тя от нея – това е задачата на материалите, включени в тази глава.

      Неделен ден, късна закуска. Единият ни син попита: „Какво е „кадия”?”. Отговорих му – че значи съдия, на турски. Но че думата е останала в езика ни, от времето на робството. Жена ми се включи с нещо, което не знаех – че тогава българите, макар и поробени, са имали доверие в турската съдебна система. И изведнъж в ума ми се появи отдавна забравеното „Криво седи, право съди”. Какво бе това, от кого бе? Не можех да си спомня. Станах от масата, отидох до компютъра и пъхнах тази фраза в търсачката. Ами да, Пенчо Славейков, „Луд гидия”! Очите ми на един дъх – както навярно са и били написани – изгълтаха експресивните стихове.

ЛУД ГИДИЯ
"Криво седи, право съди
стар кадия: -
не оставя на мир село
луд гидия!

Не е лудо като други
от селото -
тамбура му яворова
на бедрото.

Рано утром млад гидия
почва леко,
свири леко, а се чуе
надалеко;

надалеко по полето
до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
паламарки.

Плясват ръце и залавят
хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
златно жито...

Дойде пладне, лудо-младо
не почива,
колко свири, толкоз повеч
зле отива:

че се чуе до невести
на реката -
те забравят бухалките
и платната,

та на хоро се залавят
пощурели,
дойде порой и отвлече
платна бели...

Падне вечер, луд гидия
не престава -
на бабите край огнище
мир не дава;

насам, натам - унесат се
в глас далечен;
огън гасне - все зелника
недопечен!"

Криво седи, право съди стар кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо."

Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;

и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите...

"Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."

    Помислих си, че жена ми е права – тези стихове могат да се родят, само ако вярваш на правосъдието.
        Замислих се. В поробена България ние сме имали доверие на правосъдието на поробителя. То не е било формално, било е справедливо... „... Божа дарба не заптисва стар кадия!”... Съпоставянето със сегашната ни съдебна система – наша, българска, родна, независима – е отчайващо. Днешното наше правосъдие е по-лошо от тогавашното, и то на поробителя. Но нека не предпоставям нещата, нека просто да наблюдавам, как съдът ще отсъжда относно тази история.

    „Съдът съди не по туй, що се знае у селото, а по туй що е у делото” („вътрешноведомствен фолклор” – Нели Куцкова, в телевизионно сутрешно предаване, 15.10.2010 г.) – на това попаднах няколко месеца по-късно. Формално тя е права, нали? Съдът може да отсъжда само въз основа на известните му факти. Но вижте, старият турски кадия не иска само да му покажат тамбурата, той иска и да му покажат как тъй става старо – младо, младо – лудо...
    „... по туй що е у делото”... Въпреки напевността на фразата, тя е суха и говори за безразличие по отношение на истината.
    И още - кой решава кое да влезе в едно дело и кое не? Значи ли това, че то може да бъде контролирано от някого? Значи ли това, че някой може да определи посоката, в която да бъде насочено едно дело?
      Продължавам изследването си.

  И тъй, от всички тези събития произтекоха четири съдебни дела. Първо се появиха, ненаведнъж, а през известен интервал от време, две наказателни дела. Едното – ще го проследим под надслов „Столът” - бе за причиняване от мен на средна телесна повреда. Другото (то пък ще върви с наименованието „Заплахата”) бе добавено допълнително, макар че е било „стъкмявано” – и подготовката за това се вижда в документите – още в самото начало на първото.
    По-късно възникнаха и двете административни дела. Нямаше как, след като се бе задвижила бюрократичната машина след заповедите на РДНСК - защото така настойчиво исканият подпис за съгласие с извършеното строителство не бе даден... Тъй като тези съдебни дела са всъщност едно и също нещо, ще ги назова „Янус едно” и „Янус две”. Ще отбележа, че двете лица са „едно” и „две” – те са прекалено безлични, за да бъдат „Първи” и „Втори”. Впрочем и на името Янус се спрях единствено заради парадоксалното, но закономерно и естествено двуличие; и то не само на съдебната ни система.
      Подходът на създателите на съдебните дела бе различен, в зависимост от това, дали те бяха в Районния или в Административния съд на София. Тези в първия бяха вече досада, дори бреме за тях. И кога ще завършат не ги интересува, няма голямо, а даже и никакво значение.
      Е, не броя себе си и моите близки...
    Виж, другите, в Софийския административен съд, за тях те се стараеха да се решат бързо! Нормално е, нали – вложеното трябва да бъде умножено.
   Поради това мястото, което съдебните дела ще заемат в тази книга, ще бъде различно. И тъй, предстоят: „Столът”, „Заплахата”, „Янус едно” и „Янус две”. Аз знам – още преди да се е произнесъл съдът - как ще приключат последните две. То е очевидно. Щом някой продължава вече толкова време да налива пари в този строеж, независимо, че е спрян, значи му е обещано, че ще бъде узаконен. Е, съдът в Страсбург вероятно ще осъди държавата ни. И тези пари ще бъдат платени от българските граждани. Но за допусналите това да се случи, е, нима то има някакво значение? Не!
     Виж, за наказателните, наистина не знам. Там също ще има осъдителни присъди в Страсбург – особено ако и тук лъжата и несправедливостта бъдат обявени за прави. Не знам, след няколко години ще го разбера.
   Аз обаче моята присъда също ще я дам в книгата си – размерът й ще бъде съразмерен с поведението на държавата България. И истински важната за мен – макар и жестоко болезнена – е тя.

     И тъй, предстоят четирите части на „В тресавището”.

                                                                                                                                                                            ПРЕДСТОИ ПРОДЪЛЖЕНИЕ

                                                                >> ЗАЩО СНИМАШ БЕ!!!