ПАРИЖ
Автобусът се движеше със съвсем прилична скорост по улиците, сякаш бе каран от парижанин. Подлези-надлези, по-широки и по-тесни улици и... спряхме. Бяхме пристигнали. Двамата слязохме, свалихме си багажите, пожелахме си хубави дни със шофьорите и автобусът отпраши нанякъде. Останахме на слънчевия тротоар отстрани на голям площад, насред който се възвисяваше впечатляващо Пантеонът. Да, бяхме пристигнали в Париж...
И двамата не говорехме френски. Разликата помежду ни бе, че някога в училище аз бях учил езика, можех да чета и като че ли бих могъл да оформя и някакъв прост въпрос; е, разбирането на отговора бе проблем, с който усещах, че мога да се справям крайно незадоволително.
Първото, което трябваше да направим бе да намерим кафене – нейната уговорка била да седне в някое близко до Пантеона кафене и там да чака братовчедка си. Която – бе ми го казала още по пътя, в автобуса – била женена във Франция (но не в Париж) и при която отивала на гости за месец. За да не носим излишно багажите си, тя остана при тях, а аз тръгнах да търся кафене. Макар площадът да бе обкръжен от големи сгради, пречещи да се види цялостно от ъгъла, в който бяхме застанали, намирането му бе лесната за изпълнение част от моите намерения. Опасенията ми обаче се оправдаха напълно – връщайки се, на два пъти попитах минувачи, как бих могъл да стигна до спирка „Одеон“ на метрото; едва ли щях да съм разбрал повече, ако бях попитал някоя местна лелка в – примерно – Будапеща. Все пак ми дойде една мъдра мисъл – реших, че като изпия едно френско кафе и някои погребани мно-о-о-го надълбоко слоеве от познанията ми ще се попокажат и тогава... тогава вече ще разбирам, какво ми отговарят. Затова като се върнах, си взехме багажите и се придвижихме до кафенето, което бях намерил – точно отстрани на Пантеона. При това седнахме на самия „първи ред“, с лица към улицата. Седяхме и разговаряхме – досущ като останалите, насядали по масичките. Съвсем близо, на ъгъла видях, че е застанала една полицайка – не я бях забелязал дотогава. Помолих момичето да поръча и за мен едно кафе, когато дойде сервитьорката и отидох при нея. Не бе изненадващо, че тя разбра предварително подготвената ми фраза, но това, че аз разбрах накъде трябва да тръгна след това, това вече наистина бе голямото ми постижение! Върнах се на масичката, където кафетата ни бяха сервирани. И въпреки напрегнатостта ми, породена от неизвестността по отношение на предстоящето ми придвижване, изпих това първо мое френско кафе с голям – бих го нарекъл ориенталски - кеф. След това й пожелах хубав престой във Франция, както и да не ги чака дълго, дадох й за всеки случай и номера на моя мобилен телефон, ако не щеш ли нещо й се обърка, нарамих багажа си и поех към тази дългочаквана спирка „Одеон“. Спътницата си повече не видях, за разлика от кафенето, покрай което минах отново в последната вечер преди отпътуването ми от този град.
Лесно намерих спирката, макар че в съсредоточаването си (а може би просто заради удоволствието да вървя сам в този непознат ми град) дори не съм разбрал, че съм минал покрай Сорбоната. Но пък не можах да се справя с автомата за билети – исках да си купя единичен, макар и по-скъп билет, а тях жената зад гишето не ги продаваше. Та след известно време, явно видяла неравната борба, която водех, тя излезе и дойде при мен. След това бе безпроблемно – турникети, стълби, перон, номер и посока на линията – вълшебното листче с имената на спирките ме водеше... Само веднъж, преди да се прехвърля на линия номер пет си помислих, дали и тук – по подобие на софийското – метрото няма да ме „изплюе“ на повърхността и да трябва да си купувам отново билет. Не бе тъй – разбрах го след три спирки – бих могъл и цял ден, прехвърляйки се от линия на линия, да пътувам отдолу. „Колко глупави са французите!“ си помислих с горчива самоирония, спомняйки си отново за София. Където не би могъл, да се върнеш, ако решиш, от някоя от крайните спирки на единствената метролиния, без да трябва да си купиш отново билет. Защото - поне в началото - бе тъй...
И... ето ме на „Льомиер“. Увлечен от потока хора излязох горе. Там попитах оше три-четири пъти и стигнах. „Ке дьо ля Люар“ – бе написано на табелата. Да, бях пристигнал.
Когато си за броени дни и то за пръв път в Париж, имаш две възможности: да разглеждаш музеите или да разглеждаш града. Без абсолютно никакво замисляне избрах второто. Да направиш обратното според мен е като да четеш статия, анализираща филм, който още не си гледал.
ПРЕДСТОИ ПРОДЪЛЖЕНИЕ
>> ПИСТОЛЕТИТЕ - ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА СЛУЧАЯ