КНИГАТА (второ продължение)
Не можеш да видиш нещо, ако си прекалено близо до него – трябва да се отдалечиш. Същото е и с книгата. Трябва да си на разстояние – във времето и в пространството, за да можеш да обхванеш събитията.
В края на август отидохме на почивка във Варна. Там, отдалечен от случващото се в София, идеята за книгата продължаваше развитието си.
Поставен в положението на моя герой, и най-силният дух се срива. Впрочем, колкото е по-голям талантът на един човек, толкова по-големи са пораженията върху психиката му. И оцеляването му наистина може да бъде поставено под въпрос.
Още не знаех, как той, моят герой, е оцелял през годините. Знаех, че е почнал работа като строител – все пак това е било най-близо до неговата същност. Знаех, че се е окопал в едно ъгълче на заобикалящия го свят. Знаех че е жив и знаех, че се е добрал до времето на промяната.
И още: бях решил да го нарека – поне засега – Христо.
Та годините след хиляда деветстотин осемдесет и девета не донасят някаква съществена промяна в живота на Христо. Може би с едно изключение. Среща жена, на име Мариана, с която заживява заедно, а после и се оженват. Обича я, раждат им се и деца. Обикновена, дори банална човешка история.
Случва се обаче и още нещо, което, някак си неусетно и постепенно, отмества от едно мъничко ъгълче в душата му дебелия слой пепел. И там, в тази опустошена, мъртва част от тялото и живота му, плахо почва да покълва една мечта.
Новата история, която се добавя към досегашната, е свързана с една сграда. Построена в края на деветнайсти век, по времето на социализма тя е била одържавена. И сега, по законите на новото време, тази сграда, както впрочем и много други подобни, е върната на собствениците й. Настъпило е времето на реституцията.
Познайте, на кого връщат сградата? На майката на Мариана!...
В живота не винаги едно хубаво нещо идва заедно с друго такова. Макар че, колко пъти човешките преценки за събития претърпяват пълни обрати... Във всеки случай, сградата е върната в окаяно състояние. В партера и в мазето десетки години се е помещавало предприятие за производство на „руска салата”. Това са само бележки за книгата, така че няма да влизам сега в детайли. Ще отбележа единствено, че Христо и Мариана назовават мястото под земята „лайняното мазе”. Не по различен начин са текли нещата и нагоре. Така че, когато получават къщата, тя е напълно негодна за използване.
Виждали сте, може би, поникнало растение на невероятни, невъзможни, направо абсурдни места. Там, където няма никаква почва, никаква хранителна среда, насред гладки отвесни скали. То обаче се е вкопчило някакси и живее!... Така е и с човешките мечти.
Без да е изключителна, макар и западнала, къщата е красива. Построена само десетина години след освобождението от турското робство, тя би могла да разкаже толкова много, ако би могла да говори... Двамата се влюбват в нея веднага. Те непрекъснато се питат, как тя се е появила в онази кална, бедна, обербауерова България. Опитват се да намерят някакви официални документи, свързани с построяването й – нищо. Единствено в Националния институт за паметниците на културата попадат на няколко странички от проучване, направено през хиляда деветстотин седемдесет и осма година. Там кратко е описано, че вероятно е построена около хиляда осемстотин и осемдесета - хиляда осемстотин осемдесет и пета година и е вероятно най-старата автентично запазена в района, че е в стила на неокласицизма и че е забележителна преди всичко със своята стилност, старинност и автентичнтост. Описано е също и нещо, което и двамата вече знаят – все пак Христо е учил за архитект. То е, че сградата е с масивни носещи тухлени стени и подови конструкции, изпълнени по така наречения способ „пруски свод”. Накрая текстът завършва с това, че се предлага зданието да бъде обявено за архитектурен паметник. А, има и приложена чернобяла фотография (виж я – при желание)19. Там, на странно пустата за днешния наш свят улица, се виждат архаични вартбург и жигула. Впрочем, тъй като това има пряка връзка с цялата тази история, ще уточня, че се вижда и съседната от запад (накъдето върви пешеходецът) къща. Такава, каквато е била. По времето, по което къщата на ъгъла е обявена за паметник на културата.
Христо и Мариана се заемат с изучаването – на самата сграда и на намерени семейни документи. И така – опознавайки я – възниква и представата им за нея, каквато ще бъде, след като я възстановят. Всичко това ще бъде един продължителен процес, отнемащ няколко години, който сега не ще описвам – първо трябва да бъде прекарана основната линия на книгата.
Независимо, че сградата е в лошо състояние, впоследствие се оказва, че то не е чак толкова ужасяващо, както изглежда на пръв поглед. Наистина има увреждания на някои от стените – изкъртени участъци, прорязани в тухлените зидове траншеи, дори нарушени тухлени дъги. Но познанията, придобити от Христо, както през годините, когато е работил като строител, така и през онези от института, сега ще влязат в действие. Основната идея е следната – ако някъде има повредени тухли, то те трябва да бъдат внимателно отстранени, докато се стигне до най-близките здрави, намиращи се в съседство. След което участъкът да бъде запълнен по същия класически начин на иззиждане, с нови, здрави. Изглежда просто, а може би дори и е. Но... винаги има и „но”...
Първо трябва да се намерят същите тухли – тогавашните са били по-големи, при това е имало и няколко модела; и както често се случва, най-редки са точно тези, които те търсят. Някога строителите са накисвали тухлите във вода, и затова сцеплението на свързващия ги материал е било толкова голямо. Самото отстраняване на повредените тухли е процес подобен на този при археолозите. И е страшно дълъг. Но няма как да се направи другояче – възстановяването трябва да се направи със същите способи и материали, както и тогава, когато е градено.
Това, което обаче наистина се оказва проблем е западната калканна стена. Оказва се, че тя не е еднородна, че е съставена от отделни участъци с различна дебелина, които при това не са свързани помежду си, а просто се допират по граничните си линии. Намират документи, показващи, че е имало направа на отвори за врати в тази стена, през които се е минавало от едната сграда в другата. И за да стане всичко възможно най-лошо – установяват също, че съседната къща няма собствена калканна стена, а нейните подови греди са забити в стената на тяхната сграда. Това вече те не могат да поправят.
В замяна на това на Христо му е дошла една страхотна идея. Макар и красива (при положение, че се възстанови), сградата не е нищо повече от едно подражание на навярно хилядите сгради в този стил, построени в Европа. И той има решение – как тя да стане хем същата, хем различна. Въпросът, който стои пред него (всъщност, и пред двамата с Мариана) в началото, преди да има отговор, е, дали тази му идея е спорна, или безспорна. По някакъв, макар и не напълно еднакъв начин, той застава в положението на Гауди – дали „La Sagrada Familia” да се нареди при останалите европейски катедрали, или идеята за катедрала да бъде реализирана с нова външност. Съдържание и форма – доколко постоянна е връзката между тези две неща. Великият испански архитект е дал своя отговор. Пътят, който е изминал обаче преди това, до голяма степен е изчезнал, както е изчезнала и материята на неговото тяло. За нас, за живеещите след него е останала катедралата му.
Периптерът е един от типовете гръцки храмове. При него същинската правоъгълна сграда (наос, или на латински - цела) е заобиколена с равномерно отдалечени от нея колони. Може да се каже, че е създадена една полупропусклива обвивка около постройката, чието възприемане се променя, в зависимост от ракурса, осветлението и други подобни. Накратко, сградата... това не са вече само четири стени, а става нещо ново. Нещо неясно, нещо променливо, нещо вълшебно. Става поезия. Защото и архитектурата е поезия.
Та идеята на Христо е такава - да заобиколи сградата откъм двете улици с редица колони. Подобни на онези при Гауди, ненапълно еднакви, наклонени леко навътре в горните си краища, всяка с различен цвят и материал на покритието й. Да, паркът „Гуел” бе оказал влияние. Но това бе само средство, а не подражание. Горе двата съществуващи балкона щяха да се свържат както помежду си, така и да продължат на запад и опасвайки по този начин сградата откъм улиците и покривайки тротоарите, щяха да я превърнат в някакво странно подобие на периптер. Сградата хем щеше да остане същата, хем да стане друга.
Въпросът, който го гложди в началото е, дали подобна намеса в един архитектурен паметник е допустима? Дали след реставрацията сградата трябва да изглежда по напълно същия начин (с цялата условност на това пресъздаване), или може да я видоизмени. Отговор на този въпрос той ще си даде – но... постепенно, след дълги-дълги размисли.
>> ЗАКОННО (втора част - продължение) - РАЗРУШАВАНЕТО
Не можеш да видиш нещо, ако си прекалено близо до него – трябва да се отдалечиш. Същото е и с книгата. Трябва да си на разстояние – във времето и в пространството, за да можеш да обхванеш събитията.
В края на август отидохме на почивка във Варна. Там, отдалечен от случващото се в София, идеята за книгата продължаваше развитието си.
Поставен в положението на моя герой, и най-силният дух се срива. Впрочем, колкото е по-голям талантът на един човек, толкова по-големи са пораженията върху психиката му. И оцеляването му наистина може да бъде поставено под въпрос.
Още не знаех, как той, моят герой, е оцелял през годините. Знаех, че е почнал работа като строител – все пак това е било най-близо до неговата същност. Знаех, че се е окопал в едно ъгълче на заобикалящия го свят. Знаех че е жив и знаех, че се е добрал до времето на промяната.
И още: бях решил да го нарека – поне засега – Христо.
Та годините след хиляда деветстотин осемдесет и девета не донасят някаква съществена промяна в живота на Христо. Може би с едно изключение. Среща жена, на име Мариана, с която заживява заедно, а после и се оженват. Обича я, раждат им се и деца. Обикновена, дори банална човешка история.
Случва се обаче и още нещо, което, някак си неусетно и постепенно, отмества от едно мъничко ъгълче в душата му дебелия слой пепел. И там, в тази опустошена, мъртва част от тялото и живота му, плахо почва да покълва една мечта.
Новата история, която се добавя към досегашната, е свързана с една сграда. Построена в края на деветнайсти век, по времето на социализма тя е била одържавена. И сега, по законите на новото време, тази сграда, както впрочем и много други подобни, е върната на собствениците й. Настъпило е времето на реституцията.
Познайте, на кого връщат сградата? На майката на Мариана!...
В живота не винаги едно хубаво нещо идва заедно с друго такова. Макар че, колко пъти човешките преценки за събития претърпяват пълни обрати... Във всеки случай, сградата е върната в окаяно състояние. В партера и в мазето десетки години се е помещавало предприятие за производство на „руска салата”. Това са само бележки за книгата, така че няма да влизам сега в детайли. Ще отбележа единствено, че Христо и Мариана назовават мястото под земята „лайняното мазе”. Не по различен начин са текли нещата и нагоре. Така че, когато получават къщата, тя е напълно негодна за използване.
Виждали сте, може би, поникнало растение на невероятни, невъзможни, направо абсурдни места. Там, където няма никаква почва, никаква хранителна среда, насред гладки отвесни скали. То обаче се е вкопчило някакси и живее!... Така е и с човешките мечти.
Без да е изключителна, макар и западнала, къщата е красива. Построена само десетина години след освобождението от турското робство, тя би могла да разкаже толкова много, ако би могла да говори... Двамата се влюбват в нея веднага. Те непрекъснато се питат, как тя се е появила в онази кална, бедна, обербауерова България. Опитват се да намерят някакви официални документи, свързани с построяването й – нищо. Единствено в Националния институт за паметниците на културата попадат на няколко странички от проучване, направено през хиляда деветстотин седемдесет и осма година. Там кратко е описано, че вероятно е построена около хиляда осемстотин и осемдесета - хиляда осемстотин осемдесет и пета година и е вероятно най-старата автентично запазена в района, че е в стила на неокласицизма и че е забележителна преди всичко със своята стилност, старинност и автентичнтост. Описано е също и нещо, което и двамата вече знаят – все пак Христо е учил за архитект. То е, че сградата е с масивни носещи тухлени стени и подови конструкции, изпълнени по така наречения способ „пруски свод”. Накрая текстът завършва с това, че се предлага зданието да бъде обявено за архитектурен паметник. А, има и приложена чернобяла фотография (виж я – при желание)19. Там, на странно пустата за днешния наш свят улица, се виждат архаични вартбург и жигула. Впрочем, тъй като това има пряка връзка с цялата тази история, ще уточня, че се вижда и съседната от запад (накъдето върви пешеходецът) къща. Такава, каквато е била. По времето, по което къщата на ъгъла е обявена за паметник на културата.
Христо и Мариана се заемат с изучаването – на самата сграда и на намерени семейни документи. И така – опознавайки я – възниква и представата им за нея, каквато ще бъде, след като я възстановят. Всичко това ще бъде един продължителен процес, отнемащ няколко години, който сега не ще описвам – първо трябва да бъде прекарана основната линия на книгата.
Независимо, че сградата е в лошо състояние, впоследствие се оказва, че то не е чак толкова ужасяващо, както изглежда на пръв поглед. Наистина има увреждания на някои от стените – изкъртени участъци, прорязани в тухлените зидове траншеи, дори нарушени тухлени дъги. Но познанията, придобити от Христо, както през годините, когато е работил като строител, така и през онези от института, сега ще влязат в действие. Основната идея е следната – ако някъде има повредени тухли, то те трябва да бъдат внимателно отстранени, докато се стигне до най-близките здрави, намиращи се в съседство. След което участъкът да бъде запълнен по същия класически начин на иззиждане, с нови, здрави. Изглежда просто, а може би дори и е. Но... винаги има и „но”...
Първо трябва да се намерят същите тухли – тогавашните са били по-големи, при това е имало и няколко модела; и както често се случва, най-редки са точно тези, които те търсят. Някога строителите са накисвали тухлите във вода, и затова сцеплението на свързващия ги материал е било толкова голямо. Самото отстраняване на повредените тухли е процес подобен на този при археолозите. И е страшно дълъг. Но няма как да се направи другояче – възстановяването трябва да се направи със същите способи и материали, както и тогава, когато е градено.
Това, което обаче наистина се оказва проблем е западната калканна стена. Оказва се, че тя не е еднородна, че е съставена от отделни участъци с различна дебелина, които при това не са свързани помежду си, а просто се допират по граничните си линии. Намират документи, показващи, че е имало направа на отвори за врати в тази стена, през които се е минавало от едната сграда в другата. И за да стане всичко възможно най-лошо – установяват също, че съседната къща няма собствена калканна стена, а нейните подови греди са забити в стената на тяхната сграда. Това вече те не могат да поправят.
В замяна на това на Христо му е дошла една страхотна идея. Макар и красива (при положение, че се възстанови), сградата не е нищо повече от едно подражание на навярно хилядите сгради в този стил, построени в Европа. И той има решение – как тя да стане хем същата, хем различна. Въпросът, който стои пред него (всъщност, и пред двамата с Мариана) в началото, преди да има отговор, е, дали тази му идея е спорна, или безспорна. По някакъв, макар и не напълно еднакъв начин, той застава в положението на Гауди – дали „La Sagrada Familia” да се нареди при останалите европейски катедрали, или идеята за катедрала да бъде реализирана с нова външност. Съдържание и форма – доколко постоянна е връзката между тези две неща. Великият испански архитект е дал своя отговор. Пътят, който е изминал обаче преди това, до голяма степен е изчезнал, както е изчезнала и материята на неговото тяло. За нас, за живеещите след него е останала катедралата му.
Периптерът е един от типовете гръцки храмове. При него същинската правоъгълна сграда (наос, или на латински - цела) е заобиколена с равномерно отдалечени от нея колони. Може да се каже, че е създадена една полупропусклива обвивка около постройката, чието възприемане се променя, в зависимост от ракурса, осветлението и други подобни. Накратко, сградата... това не са вече само четири стени, а става нещо ново. Нещо неясно, нещо променливо, нещо вълшебно. Става поезия. Защото и архитектурата е поезия.
Та идеята на Христо е такава - да заобиколи сградата откъм двете улици с редица колони. Подобни на онези при Гауди, ненапълно еднакви, наклонени леко навътре в горните си краища, всяка с различен цвят и материал на покритието й. Да, паркът „Гуел” бе оказал влияние. Но това бе само средство, а не подражание. Горе двата съществуващи балкона щяха да се свържат както помежду си, така и да продължат на запад и опасвайки по този начин сградата откъм улиците и покривайки тротоарите, щяха да я превърнат в някакво странно подобие на периптер. Сградата хем щеше да остане същата, хем да стане друга.
Въпросът, който го гложди в началото е, дали подобна намеса в един архитектурен паметник е допустима? Дали след реставрацията сградата трябва да изглежда по напълно същия начин (с цялата условност на това пресъздаване), или може да я видоизмени. Отговор на този въпрос той ще си даде – но... постепенно, след дълги-дълги размисли.
>> ЗАКОННО (втора част - продължение) - РАЗРУШАВАНЕТО