СУРОВ РОМАН
(кратка хроника на алчността...)
(...в България)
(започнат през лятото на 2009-та година)
(...в България)
(започнат през лятото на 2009-та година)
(„Цялата истина минава през три етапа. Първо, смятана е за абсурд. Второ, тя е насила спирана. Трето, тя е приемана за очевидност”, Артур Шопенхауер)
КАТО УВОД
В началото на всяка книга стои нещо наистина преживяно. И толкова – то е само в началото. Защото истински важното е не действителната случка, а това как го е пресъздал авторът. Защото истински важното е това, което е в нас.
И все пак, има повече и по-малко благодатни истории. Тази, мисля, е от първите. Толкова неща действително се случват, че чак не е за вярване. Но тази фактологична основа е благодатна.
С какво започвам аз?
Една сграда в центъра на София, построена вероятно преди хиляда осемстотин и деветдесета година. Началото на всичко, което ще се случи в бъдещата ми книга тръгва оттук.
Бих започнал с едно малко кръгче в центъра на екрана. Стрелката на курсора го посочва, щракване с левия бутон и то почва да се уголемява – като бързо, безкрайно дълго варио. Всичко видимо след изначалното, с неотгатваемо съдържание поле, започва да се разхвърчава настрани... докато накрая внезапно спре. Малко преди това умът вече е схванал – град, улици, сгради. И сега, в застиналия правоъгълник на екрана се вижда друг, по-малък, ограден отгоре и отдясно с улици, а отдолу и отляво с линии. В този втори правоъгълник се виждат очертанията и на три сгради. Екранът отново става бял, после изведнъж го запълва снимачната клапа, после – „трак” и се чува: „Начало”.
Така бих започнал. Ако – като един режисьор – имах екип. В който всеки, съобразно специфичните си умения, би допринасял за превръщането на виденията ми в нещо материално. Но аз съм сам. И мога само да ги записвам – тези мисли и видения.
Затова ще започна така:
„БЕЛЕЖКИ НА ЕДИН МЪРТЪВ АВТОР ОТ
ПРЕДДЕМОКРАТИЧНОТО ОБЩЕСТВО”
При писането ще употребя три вида шрифтове. С наклонен (така наречения „италик”) ще бъдат всички описания, разсъждения и коментари на автора. С наклонен и същевременно удебелен ще бъдат текстове, по-точно повече или по-малко готови крайни фрагменти, от книгата. А с нормален шрифт ще бъдат всички действителни документи, върху които ще е стъпила историята. Както и всички цитати.
Що се отнася до приложените документи, имената на хората, които фигурират в тях не в качеството си на служебни лица, са заличени или променени – тъй като не са ми дали съгласието си да бъдат направени публично достояние. Естествено е обаче всички останалите имена да бъдат явни – заемането на всяка длъжност е отговорност пред обществото ни. Впрочем същото се отнася и за хората, чиито имена, по един или друг начин вече са станали публично достояние чрез медиите. Както и на всички онези, участващи в съдебните дела, произтекли от тези събития – правосъдието трябва да бъде явно. Щом е истинско, нищо в него не може и не трябва да бъде тайна.
Съществено място заемат приложените снимки и видеозаписи. За мен те са от особено важно значение. От момента, в който са изобретени фотографията и кинематографът, те се превръщат в изключително важен способ за документиране на целия заобикалящ ни свят. И никой, в никое общество – освен ако то не погазва основните човешки права – не може да си позволи да забранява някому да показва на хората това, което той е видял някога и някъде. Особено щом целта е по този начин да бъде защитен общественият интерес.
Защо го правя в Интернет?
От една страна, защото съзнавам, че би могло нещо да се случи с мен и да не мога да завърша това начинание. Това не е параноя. Изхождайки от това, че щом като досега само като средство за натиск, за да замълчим, бях задържан незаконно в полицията за двадесет и четири часа и имам две лъжливи обвинения, едното от които вече е и в съдебна фаза (когато съм писал тези редове е било така; сега вече делата са две), то в момент, в който този строеж наистина би бил обявен от съда за незаконен, с мен може да се случи всичко...
Другата причина е тази, поради която за много кинорежисьори снимачната площадка (а не сценарият) е най-важното нещо – там се създава филмът. Така че този експеримент за мен е привлекателен – създаването на една книга пред погледите и може би и със съдействието на други хора.
Защо „суров”, защо „мъртъв”?... „Толкова е декадентско...”. „Трябва да има повече забавление, развлечение...”. „Кому е нужно черногледството?”. „Трябва да се мисли и пише позитивно!”. Фрази, захвърлени по теб. Фрази, които ти не трябва да чуваш, не трябва да приемаш!
„Суров роман” е временно заглавие. Макар и да е нелошо. Защото „суров” в българския език има две значения. Едното означава необработеност на материала, изходна точка, от която ще започне изработването на нещо. И това прилагателно точно отговаря на това сегашно състояние – едно „накапление” (шега - към хората, учили руски в социалистическото българско училище) на факти, бележки, размисли и сегменти, от които впоследствие ще бъде „изработен” романът.
А второто значение – в смисъла на нещо жестоко – то също е точно на място.
И „мъртъв” си е точно на мястото. Защото най-ценното нещо у всеки човек са мислите му. „Cogito, ergo sum”. Ако не ти позволяват да мислиш, ти си мъртъв! А какво са твоите мисли, ако стоят само в теб самия?!... А ако не можеш и да ги споделиш с други хора? С кои хора, с колко хора? Ако друг дава отговорите на тези въпроси? И как да можеш да го направиш – ако друг определя това? Ако всичко това е така, то все едно че ти не си мислил. Твоите мисли са мъртви! Значи си мъртъв и ти самият! Теб те няма на тази планета, не съществуваш!
Ако те е страх от това, ако те е страх да не се окаже, че мислите ти са мъртви, ти нямаш избор. Ниско, безкрайно ниско надолу по скалата е страхът за имуществото ти. Някъде по-нагоре е страхът за физическото ти оцеляване. Много по-нагоре са страхът за психиката ти, страхът за близките ти. Но ти нямаш избор! Защото твоите мисли, това не си само ти. Твоите мисли са семена, посети от теб у други хора. Дори само у един човек те да отидат, това е достатъчно. За да не те е повече страх. И да вършиш това, което трябва.
Та впоследствие от запад на упоменатата къща някой е построил друга сграда – долепена до нея. Още по-късно и откъм южния й калкан са долепили още една – пететажна сграда. И още по-късно трите сгради са били „вкарани” от администрацията на града в едно общо „УПИ“ (виж – при желание - препратката)1. За непосветените ще поясня накратко, какво означава това. А именно – собствениците на трите сгради в този парцел са като едно семейство, в което вземането на всяко решение относно каквото и да било ново строителство в границите му, може да се извършва единствено, ако всички - до един - са се съгласили. Като съгласието трябва да бъде дадено писмено.
Другото, което трябва да се отбележи е, че първата от трите сгради (построената около 1890 г.) е паметник на културата. По тази причина, всякакво строителство в този общ парцел трябва да бъде извършвано единствено след като има и съответните съгласувания и одобрения от Националния институт за паметниците на културата.
Поради тези две причини много от фирмите, желаещи да строят на това място, след запознаването с документите и ситуацията са се отказвали – в продължение на много години.
>> В НЕЛЕГАЛНОСТ
КАТО УВОД
В началото на всяка книга стои нещо наистина преживяно. И толкова – то е само в началото. Защото истински важното е не действителната случка, а това как го е пресъздал авторът. Защото истински важното е това, което е в нас.
И все пак, има повече и по-малко благодатни истории. Тази, мисля, е от първите. Толкова неща действително се случват, че чак не е за вярване. Но тази фактологична основа е благодатна.
С какво започвам аз?
Една сграда в центъра на София, построена вероятно преди хиляда осемстотин и деветдесета година. Началото на всичко, което ще се случи в бъдещата ми книга тръгва оттук.
Бих започнал с едно малко кръгче в центъра на екрана. Стрелката на курсора го посочва, щракване с левия бутон и то почва да се уголемява – като бързо, безкрайно дълго варио. Всичко видимо след изначалното, с неотгатваемо съдържание поле, започва да се разхвърчава настрани... докато накрая внезапно спре. Малко преди това умът вече е схванал – град, улици, сгради. И сега, в застиналия правоъгълник на екрана се вижда друг, по-малък, ограден отгоре и отдясно с улици, а отдолу и отляво с линии. В този втори правоъгълник се виждат очертанията и на три сгради. Екранът отново става бял, после изведнъж го запълва снимачната клапа, после – „трак” и се чува: „Начало”.
Така бих започнал. Ако – като един режисьор – имах екип. В който всеки, съобразно специфичните си умения, би допринасял за превръщането на виденията ми в нещо материално. Но аз съм сам. И мога само да ги записвам – тези мисли и видения.
Затова ще започна така:
„БЕЛЕЖКИ НА ЕДИН МЪРТЪВ АВТОР ОТ
ПРЕДДЕМОКРАТИЧНОТО ОБЩЕСТВО”
При писането ще употребя три вида шрифтове. С наклонен (така наречения „италик”) ще бъдат всички описания, разсъждения и коментари на автора. С наклонен и същевременно удебелен ще бъдат текстове, по-точно повече или по-малко готови крайни фрагменти, от книгата. А с нормален шрифт ще бъдат всички действителни документи, върху които ще е стъпила историята. Както и всички цитати.
Що се отнася до приложените документи, имената на хората, които фигурират в тях не в качеството си на служебни лица, са заличени или променени – тъй като не са ми дали съгласието си да бъдат направени публично достояние. Естествено е обаче всички останалите имена да бъдат явни – заемането на всяка длъжност е отговорност пред обществото ни. Впрочем същото се отнася и за хората, чиито имена, по един или друг начин вече са станали публично достояние чрез медиите. Както и на всички онези, участващи в съдебните дела, произтекли от тези събития – правосъдието трябва да бъде явно. Щом е истинско, нищо в него не може и не трябва да бъде тайна.
Съществено място заемат приложените снимки и видеозаписи. За мен те са от особено важно значение. От момента, в който са изобретени фотографията и кинематографът, те се превръщат в изключително важен способ за документиране на целия заобикалящ ни свят. И никой, в никое общество – освен ако то не погазва основните човешки права – не може да си позволи да забранява някому да показва на хората това, което той е видял някога и някъде. Особено щом целта е по този начин да бъде защитен общественият интерес.
Защо го правя в Интернет?
От една страна, защото съзнавам, че би могло нещо да се случи с мен и да не мога да завърша това начинание. Това не е параноя. Изхождайки от това, че щом като досега само като средство за натиск, за да замълчим, бях задържан незаконно в полицията за двадесет и четири часа и имам две лъжливи обвинения, едното от които вече е и в съдебна фаза (когато съм писал тези редове е било така; сега вече делата са две), то в момент, в който този строеж наистина би бил обявен от съда за незаконен, с мен може да се случи всичко...
Другата причина е тази, поради която за много кинорежисьори снимачната площадка (а не сценарият) е най-важното нещо – там се създава филмът. Така че този експеримент за мен е привлекателен – създаването на една книга пред погледите и може би и със съдействието на други хора.
Защо „суров”, защо „мъртъв”?... „Толкова е декадентско...”. „Трябва да има повече забавление, развлечение...”. „Кому е нужно черногледството?”. „Трябва да се мисли и пише позитивно!”. Фрази, захвърлени по теб. Фрази, които ти не трябва да чуваш, не трябва да приемаш!
„Суров роман” е временно заглавие. Макар и да е нелошо. Защото „суров” в българския език има две значения. Едното означава необработеност на материала, изходна точка, от която ще започне изработването на нещо. И това прилагателно точно отговаря на това сегашно състояние – едно „накапление” (шега - към хората, учили руски в социалистическото българско училище) на факти, бележки, размисли и сегменти, от които впоследствие ще бъде „изработен” романът.
А второто значение – в смисъла на нещо жестоко – то също е точно на място.
И „мъртъв” си е точно на мястото. Защото най-ценното нещо у всеки човек са мислите му. „Cogito, ergo sum”. Ако не ти позволяват да мислиш, ти си мъртъв! А какво са твоите мисли, ако стоят само в теб самия?!... А ако не можеш и да ги споделиш с други хора? С кои хора, с колко хора? Ако друг дава отговорите на тези въпроси? И как да можеш да го направиш – ако друг определя това? Ако всичко това е така, то все едно че ти не си мислил. Твоите мисли са мъртви! Значи си мъртъв и ти самият! Теб те няма на тази планета, не съществуваш!
Ако те е страх от това, ако те е страх да не се окаже, че мислите ти са мъртви, ти нямаш избор. Ниско, безкрайно ниско надолу по скалата е страхът за имуществото ти. Някъде по-нагоре е страхът за физическото ти оцеляване. Много по-нагоре са страхът за психиката ти, страхът за близките ти. Но ти нямаш избор! Защото твоите мисли, това не си само ти. Твоите мисли са семена, посети от теб у други хора. Дори само у един човек те да отидат, това е достатъчно. За да не те е повече страх. И да вършиш това, което трябва.
Та впоследствие от запад на упоменатата къща някой е построил друга сграда – долепена до нея. Още по-късно и откъм южния й калкан са долепили още една – пететажна сграда. И още по-късно трите сгради са били „вкарани” от администрацията на града в едно общо „УПИ“ (виж – при желание - препратката)1. За непосветените ще поясня накратко, какво означава това. А именно – собствениците на трите сгради в този парцел са като едно семейство, в което вземането на всяко решение относно каквото и да било ново строителство в границите му, може да се извършва единствено, ако всички - до един - са се съгласили. Като съгласието трябва да бъде дадено писмено.
Другото, което трябва да се отбележи е, че първата от трите сгради (построената около 1890 г.) е паметник на културата. По тази причина, всякакво строителство в този общ парцел трябва да бъде извършвано единствено след като има и съответните съгласувания и одобрения от Националния институт за паметниците на културата.
Поради тези две причини много от фирмите, желаещи да строят на това място, след запознаването с документите и ситуацията са се отказвали – в продължение на много години.
>> В НЕЛЕГАЛНОСТ