МЕТАМОРФОЗАТА (продължение )
На седемнайсти януари две хиляди и десета година, следобед, се позвъни на входната врата. Отвън стоеше единият от двамата цивилни мъже, които през ноември ми бяха връчили призовката – беше този от тях, който бе записвал показанията ми. Та сега отново ми връчи призовка (виж я – при желание)50. Не знам дали е обичайна практика, но денят бе неделен!... Подписах се – че на другия ден ще се явя, отново като свидетел.
Така и стана – в десет часа бях там. Но този път нещата се развиха по друг начин. Още горе в коридора, същият онзи, който ме бе фиксирал с поглед предния път, ми се разкрещя: „Аз докога ще се занимавам с теб! Знаеш ли, че ще ти направя един обиск и ще те вкарам в затвора!”. Имаше и други подобни словоизлияния – сякаш размахваше около мен боксови ръкавици... Лицето му бе съвсем близо до моето, така че причината да ми вика бе друга. Мълчах и го чаках да свърши. Накрая, когато вероятно е преценил, че вече съм достатъчно уплашен ми каза, че ме задържат за двайсет и четири часа. Помислих си, че бях постъпил предвидливо, като взех само телефон и малко пари, нищо друго. И отговорих, че няма да кажа или подпиша нищо повече, докато не дойде адвокатът ми. С това на крещенето бе сложен край. Позволиха ми да позвъня – един път. Свързах се с жена ми и й казах, че съм арестуван. Да не се притеснява, но да се обади в кантората. После ме вкараха в една стая, извадих от джобовете нещата си, сложих ги на бюрото до което седях и зачакахме - въпреки че не знаех, дали тя е успяла да се свърже.
Все пак адвокатката ми пристигна и то, както го прецених впоследствие, бързо. Когато попита на какво основание ме задържат, отговорът бе – за отправени от мен на обществено място и пред свидетели на заплахи за убийство. Тогава тя ми каза, че имат това право и че не може да го предотврати. Но че после ще го обжалваме. Подписах пред нея три документа – Заповед за задържане на лице (виж я – при желание)51, Декларация (виж я – при желание)52 и Протокол за личен обиск на лице (виж го – при желание)53. Преди да си тръгне я помолих да предаде на жена ми, че съм спокоен, а и да не казва нищо за това на децата ни – за да не ги тревожи. Също така я помолих и да й предаде ключовете за дома ни и телефона ми – държах те да не престояват при служителите на реда. След това останах там.
Зад преградата, до която могат свободно да влизат гражданите в това полицейско управление има сравнително широка площадка. Наляво и надясно от нея тръгват коридори, а направо има стълбище. По него се бях качил при предишното ми идване, а и днес също; по него и слязох сега, придружен от един от цивилните служители. Отново завивайки, стълбите продължаваха – навярно към мазе. Та ми бе казано, че там – в началото на тези стълби към мазето - трябва да остана. Застанах до стената, с гръб към нея и започнах да оглеждам мястото, на което някой бе решил, че трябва да прекарам едно денонощие от моя живот. И тъй, наляво бе преградата, зад която се виждаше входът, през който преди малко повече от час бях влязъл в сградата. До нея имаше кабинка, при която стояха двамата дежурни полицаи. Направо и назад бяха двата коридора. Точно пред мен бяха стълбите нагоре и надолу – сега видях, че там, преди мазето, има решетка. А надясно, малко по-ниско от мен, стълбищната клетка бе затворена със стъклена витрина, през която се виждаше булевардът с движещите се по него коли. До преградата, срещу кабинката, имаше и врата, която по-късно разбрах, че води към помещението за престой на задържаните. Освен това се забелязваха също няколко камери. А, да, на стената висеше и часовник, който можех да видя, ако направех крачка-две напред и ако същевременно вратата на кабинката на дежурните е затворена; тъй че все пак можех да научавам отвреме-навреме колко часа е.
Знаех, че трябва да стоя, без да привличам по какъвто и да е начин вниманието. И макар това да бе трудно точно тук, където минаваха всички - все пак по-благоприятното за мен бе да остана в обсега на видеонаблюдението. Затова, когато вечерта единият от новопостъпилата двойка дежурни ми предложи, ако искам да вляза в ареста и да легна да спя на нара му отговорих, че тук се чувствам добре.
Стига умът ти да се заеме с нещо, даже и когато си в толкова нежелано положение, времето може да не тече чак ужасно бавно. Бях попаднал на ново за мен място, което се опитах да опозная. И изпреварвайки събитията мога да обобщя, че за мен престоят там бе изключително полезен. Защото освен многото подробности, които неминуемо ще ми потрябват в съответния момент, видях и лица и поведения, които без никакво колебание бих съотнесъл към онази група, наречена организирана престъпност. Но всяко нещо, с времето си.
Цивилни и униформени сновяха покрай мен, дочувах части от разговори, запечатвах в съзнанието си жестове. Няколко пъти мина и човекът, който ми бе крещял горе и който се бе подписал на протокола за задържането ми. Не знам, дали е очаквал, поглеждайки ме, да види нещо изписано на лицето ми, но така или иначе бе сбъркал. Не бях уплашен. Наистина ме бе изненадал, като ме извикаха за свидетел, а пък ме арестуваха. Но съзнаването на това, че съм прав, както и натрупаното вече предостатъчно ясно усещане за непочтеност от страна на полицейски служители набъркани в тази история бързо ме бе върнало в предишното ми състояние. Строежът продължаваше да си бъде толкова незаконен, колкото и преди да дойда. Ако можеха да знаят, че и задържането ми, и наказателните дела срещу мен не ще ми повлияят... какво ли щяха да направят тогава?...
*
Когато има двама полицаи – „добър” и „лош” – този, когото трябва да следиш по-внимателно е „добрият”. Така бе и в моя случай. Няколко месеца по-късно, когато „тръгна” и второто наказателно дело срещу мен, прочетох докладната записка (виж я – при желание)54, подписана точно от него и с дата от следващия задържането ми ден. За мен тя е изключително показателна с избирателното си тълкуване на събития и факти. Ще започна отзад напред. След като описва, как не е можело да бъда „ установен” на адреса ми (въпреки че вече го бяха правили преди – същите двама) и как на осемнайсти януари съм бил „установен” (като че ли не бях отишъл сам) той добавя и че съм бил задържан за едно денонощие, тъй като в присъствие на адвокат съм отказал да дам обяснения по случая... „Плоско, плоско, та чак вдлъбното” – казва един мой познат. И то е подходящо за този случай. Та нима не бях позвънил (вече влязъл вътре в полицейското управление) на жена ми, за да й кажа какво се случва и нима адвокатката ми не бе пристигнала вече знаеща, че ме задържат?! Елементарно... Но... колкото и да е просто, дори примитивно, фактът си е факт – аз бях арестуван съзнателно от държавни служители, за да бъдем накарани да замълчим. И българската държава не се интересува от това! До ден днешен. А това е съучастие!
Та същият този инспектор пише още, че С. Х. е управител (което не е вярно) на строителната фирма извършваща строежа, че строителството се извършва от близо година и три месеца (което обаче е вярно... защото наистина то е започнало без каквото и да било строително разрешение ; но алчността винаги е била посредствена!...), че след намесата на компетентните институции спорът е бил решен (и кое точно му дава основание за такова твърдение?), че неколкократно съм търсел саморазправа и съм бил предупреждаван (но защо не е документирано?) и че съм му посегнал със железен (ех, Стойчев, Стойчев, как така не ти подписах първия вариант?!...) стол и то с намерение да го блъсна от височина 12 метра (да, явно инспекторът Стойчев е надарен със свръхестествени способности – без да бъде там, знае, какво съм искал да направя!... Само че, освен това, Стойчев, височината не е дванайсет метра, а точно осем метра и пет сантиметра. И вие дори не сте я премерили – просто защото разликата между двете числа е като между железния и счупения дървен стол; а вие искате да бъде първото!). И за парите, Стойчев, че защо не ми спретнахте „мероприятие”? Защо? Просто защото не е било вярно... А и от мързел: „С оня никаквец ще се справим и без това.”. Едно обаче наистина не можах да разбера, Стойчев – защо фамилията ми е написана правилно само два пъти – в началото, и в края? А другите единадесет пъти – кой е този Велев, за друг човек ли става дума, Стойчев? В началото и в края – по веднъж, а?...
*
Е, служители и разговори се носеха около мен и в един момент всички те – досущ като чиновниците в кое да е друго държавно учреждение – изчезнаха. Бе дошъл краят на работния им ден. Още час може би се изнизваха поостанали било цивилни, било униформени. А още по-късно се смениха и дежурните полицаи – идваше нощта.
До този момент не бях ял. Когато бях имал нужда, ме водеха до тоалетна. По някое време новите дежурни ме попитаха дали искам да ми купят нещо за ядене. Поисках. И ми купиха – с моите пари - сандвич, от бензиностанцията в съседство. Въпросът обаче е принципен. Когато българската държава реши да арестува някого, дали трябва да реши и да го нахрани. Аз не знам, как е отговорила (чрез съответни правилници и разпоредби) тя на този въпрос. Ако се е замислила естествено. На мен единият от дежурните ми направи услуга. Каквато вероятно нямаше право да стори.
А иначе, в заповедта за задържането ми бе написано, че не могат да ми бъдат ограничавани други права, освен правото на свободно придвижване.
Повече от това да ям ми се искаше тогава, да мога да записвам мислите си. Не го и поисках. Но и днес още се питам, дали това би било между разрешените ми според българската полиция права?...
Нощта дойде, а с нея почнаха да пристигат и разни хора, задържани от полицейски патрули. Най-напред докараха „нощна жрица”, родила наскоро, но пак излязла на улицата – нали то искало да яде; била прибрана превантивно от патрула и бе посрещната от дежурните като стар-стар приятел. После - някакъв пиян, след сбиване, наричащ себе си граф и обиждащ полицаите; а когато в крайна сметка получи няколко удара и бе закопчан с белезници за перилото тъй, че да стои приклекнал без да не може да се изправи, започна хленчейки да ги моли да го откачат. После пък докараха двама, откраднали кола, които щяха да чакат до сутринта за разследване. Впрочем те пожелаха да влязат в стаята за арестанти – нямаха и минута престой там и се чуха някакви трясъци; дежурният влезе в помещението и след това ги изведе. Като единият сега бе с кръв по лицето – цапардосан от друг, настанен вътре преди тях. След тях „доставиха” бездомник, наскоро излязъл от Кремиковския затвор, докаран заради липсата на документи и който също явно бе стар познат. И още един пристигна – задържан и той за денонощие; не бе особено общителен, но пък започна да ме пита аз защо съм там...
Доста неща се случиха през тази нощ. Имаше и полицаи с ланци на вратовете, имаше и бой... и ритници с кубинки по паднало човешко тяло. Мълчах и гледах. И си мислех, че ако обществото ни иска да контролира полицията си, едно от първите неща, които би трябвало да направи, е записите от тези камери да се преглеждат от някакъв обществен, извънведомствен орган. Иначе, както някой от дежурните го бе казал преди това, подсмихвайки се: „Ние тук сме като в „Биг Брадър””. Е, те явно имаха предвид българското телевизионно предаване - да помислят, че наименованието е взаимствано отнякъде и че може да е натоварено и с някакъв смисъл би било равностойно на това, да стигнат до последния кръг на друго едно популярно предаване - в което участниците се мъчат да забогатеят. Във всеки случай това, че камерата ги записва, изобщо не ги притесняваше...
Мълчах и гледах. И чаках. Първо да свърши нощта, а след това – да стане единайсет преди обед.
Стана. Най-накрая тези двайсет и четири часа изтекоха. Нали знаете обаче, че времето е нещо еднородно и непрекъснато и делението му е съвсем условно. Съвсем естествено стана и единайсет и една минута, после – и две, след това – и три. А после подмина и единайсет и десет. Междувременно всички от нощната група задържани бяха отведени в разни посоки ; бяхме останали само аз и последният от докаранитe през нощта. Тогава казах на единия от дежурните – трета вече по ред двойка, която виждах – че срокът на задържането ми е изтекъл. Не ми обърна никакво внимание. Стана единайсет и двайсет (впрочем, дошлите сутринта дежурни ми бяха наредили да се преместя на друго място, откъдето пък можех обаче добре да виждам часовника)... Никой, никой не се интересуваше от мен! И в този момент, в този момент по стълбите слезе русата служителка, пред която предния път бях дал показанията си. Бях бърз, кратък и категоричен.
Много скоро след това, връщаща се от там, където бе ходила, тя отново се качи нагоре. И може би само минута-две по-късно моят „машинописец” пристигна. Не каза нищо за подминалото време – нито извинение, нито оправдание. Но иначе пак бе кротколюбезен. Върна ми всичките неща, които ми бяха взели. Поставях отново връзките на обувките и колана на местата им и се питах, колко ли още щяха да ме държат, ако не бях казал на русата, че явно някой в това полицейско управление не иска да бъда освободен. И... не забелязах, че се подписвам за освобождаването ми за доста по-ранен час, отколкото бе в действителност...
Бях готов за тръгване. Не му казах нито „довиждане”, нито „сбогом”, нищо не му казах. Просто минах покрай кабинката на дежурния полицай и натиснах дръжката на входната врата.
После престъпникът пристъпи напред – полицейското управление остана зад гърба ми.
На двайсет и осми януари отидох за втори (първият бе около месец след подаването на заявлението ми и тогава ми казаха, че преписката е изпратена - на двайсет и трети октомври - за проверка в „Трето районно”) път в деловодството на Софийската районна прокуратура. И отговорът бе, че на осемнайсти (какво съвпадение – точно в деня на задържането ми!) януари тя е върната на прокурора и той трябва да се произнесе в едномесечен срок.
>> КНИГАТА (трето продължение)
На седемнайсти януари две хиляди и десета година, следобед, се позвъни на входната врата. Отвън стоеше единият от двамата цивилни мъже, които през ноември ми бяха връчили призовката – беше този от тях, който бе записвал показанията ми. Та сега отново ми връчи призовка (виж я – при желание)50. Не знам дали е обичайна практика, но денят бе неделен!... Подписах се – че на другия ден ще се явя, отново като свидетел.
Така и стана – в десет часа бях там. Но този път нещата се развиха по друг начин. Още горе в коридора, същият онзи, който ме бе фиксирал с поглед предния път, ми се разкрещя: „Аз докога ще се занимавам с теб! Знаеш ли, че ще ти направя един обиск и ще те вкарам в затвора!”. Имаше и други подобни словоизлияния – сякаш размахваше около мен боксови ръкавици... Лицето му бе съвсем близо до моето, така че причината да ми вика бе друга. Мълчах и го чаках да свърши. Накрая, когато вероятно е преценил, че вече съм достатъчно уплашен ми каза, че ме задържат за двайсет и четири часа. Помислих си, че бях постъпил предвидливо, като взех само телефон и малко пари, нищо друго. И отговорих, че няма да кажа или подпиша нищо повече, докато не дойде адвокатът ми. С това на крещенето бе сложен край. Позволиха ми да позвъня – един път. Свързах се с жена ми и й казах, че съм арестуван. Да не се притеснява, но да се обади в кантората. После ме вкараха в една стая, извадих от джобовете нещата си, сложих ги на бюрото до което седях и зачакахме - въпреки че не знаех, дали тя е успяла да се свърже.
Все пак адвокатката ми пристигна и то, както го прецених впоследствие, бързо. Когато попита на какво основание ме задържат, отговорът бе – за отправени от мен на обществено място и пред свидетели на заплахи за убийство. Тогава тя ми каза, че имат това право и че не може да го предотврати. Но че после ще го обжалваме. Подписах пред нея три документа – Заповед за задържане на лице (виж я – при желание)51, Декларация (виж я – при желание)52 и Протокол за личен обиск на лице (виж го – при желание)53. Преди да си тръгне я помолих да предаде на жена ми, че съм спокоен, а и да не казва нищо за това на децата ни – за да не ги тревожи. Също така я помолих и да й предаде ключовете за дома ни и телефона ми – държах те да не престояват при служителите на реда. След това останах там.
Зад преградата, до която могат свободно да влизат гражданите в това полицейско управление има сравнително широка площадка. Наляво и надясно от нея тръгват коридори, а направо има стълбище. По него се бях качил при предишното ми идване, а и днес също; по него и слязох сега, придружен от един от цивилните служители. Отново завивайки, стълбите продължаваха – навярно към мазе. Та ми бе казано, че там – в началото на тези стълби към мазето - трябва да остана. Застанах до стената, с гръб към нея и започнах да оглеждам мястото, на което някой бе решил, че трябва да прекарам едно денонощие от моя живот. И тъй, наляво бе преградата, зад която се виждаше входът, през който преди малко повече от час бях влязъл в сградата. До нея имаше кабинка, при която стояха двамата дежурни полицаи. Направо и назад бяха двата коридора. Точно пред мен бяха стълбите нагоре и надолу – сега видях, че там, преди мазето, има решетка. А надясно, малко по-ниско от мен, стълбищната клетка бе затворена със стъклена витрина, през която се виждаше булевардът с движещите се по него коли. До преградата, срещу кабинката, имаше и врата, която по-късно разбрах, че води към помещението за престой на задържаните. Освен това се забелязваха също няколко камери. А, да, на стената висеше и часовник, който можех да видя, ако направех крачка-две напред и ако същевременно вратата на кабинката на дежурните е затворена; тъй че все пак можех да научавам отвреме-навреме колко часа е.
Знаех, че трябва да стоя, без да привличам по какъвто и да е начин вниманието. И макар това да бе трудно точно тук, където минаваха всички - все пак по-благоприятното за мен бе да остана в обсега на видеонаблюдението. Затова, когато вечерта единият от новопостъпилата двойка дежурни ми предложи, ако искам да вляза в ареста и да легна да спя на нара му отговорих, че тук се чувствам добре.
Стига умът ти да се заеме с нещо, даже и когато си в толкова нежелано положение, времето може да не тече чак ужасно бавно. Бях попаднал на ново за мен място, което се опитах да опозная. И изпреварвайки събитията мога да обобщя, че за мен престоят там бе изключително полезен. Защото освен многото подробности, които неминуемо ще ми потрябват в съответния момент, видях и лица и поведения, които без никакво колебание бих съотнесъл към онази група, наречена организирана престъпност. Но всяко нещо, с времето си.
Цивилни и униформени сновяха покрай мен, дочувах части от разговори, запечатвах в съзнанието си жестове. Няколко пъти мина и човекът, който ми бе крещял горе и който се бе подписал на протокола за задържането ми. Не знам, дали е очаквал, поглеждайки ме, да види нещо изписано на лицето ми, но така или иначе бе сбъркал. Не бях уплашен. Наистина ме бе изненадал, като ме извикаха за свидетел, а пък ме арестуваха. Но съзнаването на това, че съм прав, както и натрупаното вече предостатъчно ясно усещане за непочтеност от страна на полицейски служители набъркани в тази история бързо ме бе върнало в предишното ми състояние. Строежът продължаваше да си бъде толкова незаконен, колкото и преди да дойда. Ако можеха да знаят, че и задържането ми, и наказателните дела срещу мен не ще ми повлияят... какво ли щяха да направят тогава?...
*
Когато има двама полицаи – „добър” и „лош” – този, когото трябва да следиш по-внимателно е „добрият”. Така бе и в моя случай. Няколко месеца по-късно, когато „тръгна” и второто наказателно дело срещу мен, прочетох докладната записка (виж я – при желание)54, подписана точно от него и с дата от следващия задържането ми ден. За мен тя е изключително показателна с избирателното си тълкуване на събития и факти. Ще започна отзад напред. След като описва, как не е можело да бъда „ установен” на адреса ми (въпреки че вече го бяха правили преди – същите двама) и как на осемнайсти януари съм бил „установен” (като че ли не бях отишъл сам) той добавя и че съм бил задържан за едно денонощие, тъй като в присъствие на адвокат съм отказал да дам обяснения по случая... „Плоско, плоско, та чак вдлъбното” – казва един мой познат. И то е подходящо за този случай. Та нима не бях позвънил (вече влязъл вътре в полицейското управление) на жена ми, за да й кажа какво се случва и нима адвокатката ми не бе пристигнала вече знаеща, че ме задържат?! Елементарно... Но... колкото и да е просто, дори примитивно, фактът си е факт – аз бях арестуван съзнателно от държавни служители, за да бъдем накарани да замълчим. И българската държава не се интересува от това! До ден днешен. А това е съучастие!
Та същият този инспектор пише още, че С. Х. е управител (което не е вярно) на строителната фирма извършваща строежа, че строителството се извършва от близо година и три месеца (което обаче е вярно... защото наистина то е започнало без каквото и да било строително разрешение ; но алчността винаги е била посредствена!...), че след намесата на компетентните институции спорът е бил решен (и кое точно му дава основание за такова твърдение?), че неколкократно съм търсел саморазправа и съм бил предупреждаван (но защо не е документирано?) и че съм му посегнал със железен (ех, Стойчев, Стойчев, как така не ти подписах първия вариант?!...) стол и то с намерение да го блъсна от височина 12 метра (да, явно инспекторът Стойчев е надарен със свръхестествени способности – без да бъде там, знае, какво съм искал да направя!... Само че, освен това, Стойчев, височината не е дванайсет метра, а точно осем метра и пет сантиметра. И вие дори не сте я премерили – просто защото разликата между двете числа е като между железния и счупения дървен стол; а вие искате да бъде първото!). И за парите, Стойчев, че защо не ми спретнахте „мероприятие”? Защо? Просто защото не е било вярно... А и от мързел: „С оня никаквец ще се справим и без това.”. Едно обаче наистина не можах да разбера, Стойчев – защо фамилията ми е написана правилно само два пъти – в началото, и в края? А другите единадесет пъти – кой е този Велев, за друг човек ли става дума, Стойчев? В началото и в края – по веднъж, а?...
*
Е, служители и разговори се носеха около мен и в един момент всички те – досущ като чиновниците в кое да е друго държавно учреждение – изчезнаха. Бе дошъл краят на работния им ден. Още час може би се изнизваха поостанали било цивилни, било униформени. А още по-късно се смениха и дежурните полицаи – идваше нощта.
До този момент не бях ял. Когато бях имал нужда, ме водеха до тоалетна. По някое време новите дежурни ме попитаха дали искам да ми купят нещо за ядене. Поисках. И ми купиха – с моите пари - сандвич, от бензиностанцията в съседство. Въпросът обаче е принципен. Когато българската държава реши да арестува някого, дали трябва да реши и да го нахрани. Аз не знам, как е отговорила (чрез съответни правилници и разпоредби) тя на този въпрос. Ако се е замислила естествено. На мен единият от дежурните ми направи услуга. Каквато вероятно нямаше право да стори.
А иначе, в заповедта за задържането ми бе написано, че не могат да ми бъдат ограничавани други права, освен правото на свободно придвижване.
Повече от това да ям ми се искаше тогава, да мога да записвам мислите си. Не го и поисках. Но и днес още се питам, дали това би било между разрешените ми според българската полиция права?...
Нощта дойде, а с нея почнаха да пристигат и разни хора, задържани от полицейски патрули. Най-напред докараха „нощна жрица”, родила наскоро, но пак излязла на улицата – нали то искало да яде; била прибрана превантивно от патрула и бе посрещната от дежурните като стар-стар приятел. После - някакъв пиян, след сбиване, наричащ себе си граф и обиждащ полицаите; а когато в крайна сметка получи няколко удара и бе закопчан с белезници за перилото тъй, че да стои приклекнал без да не може да се изправи, започна хленчейки да ги моли да го откачат. После пък докараха двама, откраднали кола, които щяха да чакат до сутринта за разследване. Впрочем те пожелаха да влязат в стаята за арестанти – нямаха и минута престой там и се чуха някакви трясъци; дежурният влезе в помещението и след това ги изведе. Като единият сега бе с кръв по лицето – цапардосан от друг, настанен вътре преди тях. След тях „доставиха” бездомник, наскоро излязъл от Кремиковския затвор, докаран заради липсата на документи и който също явно бе стар познат. И още един пристигна – задържан и той за денонощие; не бе особено общителен, но пък започна да ме пита аз защо съм там...
Доста неща се случиха през тази нощ. Имаше и полицаи с ланци на вратовете, имаше и бой... и ритници с кубинки по паднало човешко тяло. Мълчах и гледах. И си мислех, че ако обществото ни иска да контролира полицията си, едно от първите неща, които би трябвало да направи, е записите от тези камери да се преглеждат от някакъв обществен, извънведомствен орган. Иначе, както някой от дежурните го бе казал преди това, подсмихвайки се: „Ние тук сме като в „Биг Брадър””. Е, те явно имаха предвид българското телевизионно предаване - да помислят, че наименованието е взаимствано отнякъде и че може да е натоварено и с някакъв смисъл би било равностойно на това, да стигнат до последния кръг на друго едно популярно предаване - в което участниците се мъчат да забогатеят. Във всеки случай това, че камерата ги записва, изобщо не ги притесняваше...
Мълчах и гледах. И чаках. Първо да свърши нощта, а след това – да стане единайсет преди обед.
Стана. Най-накрая тези двайсет и четири часа изтекоха. Нали знаете обаче, че времето е нещо еднородно и непрекъснато и делението му е съвсем условно. Съвсем естествено стана и единайсет и една минута, после – и две, след това – и три. А после подмина и единайсет и десет. Междувременно всички от нощната група задържани бяха отведени в разни посоки ; бяхме останали само аз и последният от докаранитe през нощта. Тогава казах на единия от дежурните – трета вече по ред двойка, която виждах – че срокът на задържането ми е изтекъл. Не ми обърна никакво внимание. Стана единайсет и двайсет (впрочем, дошлите сутринта дежурни ми бяха наредили да се преместя на друго място, откъдето пък можех обаче добре да виждам часовника)... Никой, никой не се интересуваше от мен! И в този момент, в този момент по стълбите слезе русата служителка, пред която предния път бях дал показанията си. Бях бърз, кратък и категоричен.
Много скоро след това, връщаща се от там, където бе ходила, тя отново се качи нагоре. И може би само минута-две по-късно моят „машинописец” пристигна. Не каза нищо за подминалото време – нито извинение, нито оправдание. Но иначе пак бе кротколюбезен. Върна ми всичките неща, които ми бяха взели. Поставях отново връзките на обувките и колана на местата им и се питах, колко ли още щяха да ме държат, ако не бях казал на русата, че явно някой в това полицейско управление не иска да бъда освободен. И... не забелязах, че се подписвам за освобождаването ми за доста по-ранен час, отколкото бе в действителност...
Бях готов за тръгване. Не му казах нито „довиждане”, нито „сбогом”, нищо не му казах. Просто минах покрай кабинката на дежурния полицай и натиснах дръжката на входната врата.
После престъпникът пристъпи напред – полицейското управление остана зад гърба ми.
На двайсет и осми януари отидох за втори (първият бе около месец след подаването на заявлението ми и тогава ми казаха, че преписката е изпратена - на двайсет и трети октомври - за проверка в „Трето районно”) път в деловодството на Софийската районна прокуратура. И отговорът бе, че на осемнайсти (какво съвпадение – точно в деня на задържането ми!) януари тя е върната на прокурора и той трябва да се произнесе в едномесечен срок.
>> КНИГАТА (трето продължение)