ПИСТОЛЕТИТЕ
Случвало ли ви се е да пътувате във влак, в празен вагон. Знаете, че в целия вагон няма други пътници. Купетата са еднакви, просто няма други пътници. И изведнъж, посред пътуването ви, на безлюдна гара се качва сам човек. Без да се оглежда, избира вашето купе и сяда при вас. Разговаря с вас. Разказва ви нещо. Пита ви нещо. Предлага ви нещо. Пътува с вас известно време. И после, на някоя от последвалите безлюдни гари, внезапно слиза. Вие продължавате пътуването си отново без него. Но нещо ви го е прошепнало, че той не случайно е седял при вас...
В самото начало на май две хиляди и десета отидохме двамата с жена ми на гости на нейна приятелка, във вилата й. Бе ни поканила да прекараме заедно следобеда на един почивен ден. Та този следобед, след като му бе позвънила оттам от мобилния си телефон, при нас се появи един мургав чужденец. Тя бе казала преди това на жена ми, че се била запознала с него наскоро - на слизане от автобуса в центъра на Горна баня и той й бил предложил да й помогне за багажа, който тогава тя носела - като го пренесе до вилата й. По пътя се оказало, че и той живее там някъде, след няколко дена й се обадил, поканил я и на гости. И изобщо, оказал се „хубав човек”. Докато си приказвахме на масата в двора в този чудесен пролетен следобед, той се представи за персиец. Да, не за иранец, а за персиец. Името, с което се представи, пак на един от популярните езици би могло да се преведе като „сигурен”. Затова оттук-нататък ще го наричам „Сигурният мъж”. Та в този следобед, в течение на разговора, някак между другото той ни каза, че баща му бил генерал, а той самият работел понастоящем в служба „Миграция”, като изпратен от Европейския съюз сътрудник. Българският му бе доста лош, макар че както ни бе вече казал, и по-рано бил живял тук. А иначе бил живял в Москва, а освен това и в Европа. Пак ще спомена – времето бе приятно, хапвахме-пийвахме, разговорът се прехвърляше свободно от тема на тема, та много-много не ме впечатли всичко това. Все пак в съзнанието ми остана и леко безпокойното усещане – като да отпиеш и от утайката, останала на дъното на чаша с – макар и нелошо – кафе.
Накрая, като се разделяхме („Сигурният мъж” си остана в Горна баня, а приятелката на жена ми щеше да слиза надолу по-късно) се и уговорихме – тъй като предстояха още няколко празнични дни, пак да се съберем във вилата й.
Работната седмица бе кратка и се изниза бързо, започнаха празничните дни. И съгласно уговорката, на шести май – Гергьовден – се събрахме там отново. Този път времето не бе така хубаво, та бяхме вътре. Което бе леко неудобно, защото този път с нас бяха и децата ни.
Не много след като бяхме пристигнали, излязох за известно време заедно с единия от синовете ни - трябваше да купя някои неща. Когато се върнахме, малко неприятно се изненадах, че жена ми води разговор със „Сигурния мъж” за проблема, който имаме със С. Х. Както разбрах впоследствие, тъй като тя бе видимо притеснена, той я бил попитал настоятелно, какво има, може ли да й помогне с нещо. И тя му разказала – за незаконния строеж, за натиска срещу нас, за многократните настоявания да му подпише съгласие за извършения строеж, за задържането ми в полицията и за образуваното срещу мен съдебно дело. Когато се върнахме, той тъкмо питаше, какъв е номерът на делото. След това позвъни някому по мобилния си телефон и поиска да бъде проверен С. Х. Когато свърши разговора, се обърна към нас и ни каза, че нещата му не са наред (това бяха думите му – „нещата му не са наред”). После взе да ни говори, че трябва да бъдем спокойни, че не можело един чужденец да ни заплашва в собствената ни страна и че той щял да дойде в съдебната зала като представител на дирекция „Миграция”. Дали последното и тогава ми се е сторило странно, не си спомням. Но определено някаква камбанка ми звънна, при думите му за чужденеца, който ни заплашва в собствената ни страна. После аз промених посоката на разговора и продължихме като миналия път. Все пак до раздялата ни той още няколко пъти каза: „Няма страшно, ще помогна.”.
Междувременно, безпокойното усещане, загнездило се в мен при първата ни среща, бе събудило един забравен спомен. Когато бях дете (и по-късно, но за съжаление, доста по-малко), четях много. Та въпросният спомен бе от времето, когато живеех в Димитровград. Бил съм дванайсетинагодишен. Градската библиотека се намираше, така да се каже, извън града, на алеята, водеща към Химкомбината. Разстоятието е било – така го преценявам сега – около два-три километра. За онова време и за мен е било далеч. Та тогава аз всяка седмица поне по веднъж отивах до библиотеката. Имах време и за уроците, и за четенето, и за много-много игра.
Не помня вече как се е казвала книгата, бях напълно забравил и името на героя. Бях запомнил обаче думите, които бе казал: „По-добре е да живееш един ден като свободен човек, отколкото четиридесет години като роб.”. Сега си бях спомнил името му – Бабак Хорамдин. Персиец, родом от днешния Азербайджан, борил се срещу поробилата по онова време земите им династия на Абасидите.
Та при тази втора ни среща по едно време съзнателно насочих разговора натам – споменах Ботев, в тази връзка казах и името на Хорамдин... изпитвах го. Той рече само: „Да, да, персиец е.”. Но – повече нищо! Не знаеше нищо друго!? А по-нататък дори заяви, че Персия никога не е била под робство! Не, нещо не бе наред.
Десетина дни по-късно приятелката на жена ми имаше рожден ден и бяхме поканени. Съставът бе съвсем камерен – бяхме само четиримата, като много-много по-късно дойде още една нейна приятелка. Независимо, че се бяхме събрали да празнуваме, „Сигурният мъж” на няколко пъти ни заговаряше за предстоящето съдебно дело. Искаше подробности, каза, че трябва да поискам от мои приятели да напишат добри характеристики за мен, а пък той щял да ги занесе, заедно с техните лични данни на прокурора!... И пак каза, че щял да дойде на делото и то официално, като представител на дирекция „Миграция”. Само че там не трябвало да даваме вид, че го познаваме.
Изтекоха няколко седмици, през които „Сигурният мъж” се бе свързвал отвреме-навреме по телефона с жена ми, бяхме го и срещнали случайно два пъти. Вечерта на шести юли той й позвъни пак – поиска да се срещнем на другия ден, по обед. Впрочем, това също си го бях отбелязал като някакъв знак – обаждаше се само на нея, на мен – никога! При цялата особеност на тяхната култура по отношение на жените...
Та на другия ден аз бях в уговорения час, но сам, без жена ми (тя щеше малко да закъснее). Влязох в сравнително празното заведение при „Лъвовия мост”. Като се огледах, го видях – бе седнал на една от страничните масички, с гръб към витрината, гледаща към канала. Махнах му за поздрав и се мушнах през пролуката между неговата и съседните две (както установих впоследствие, бяха служебни) масички. Той бе така седнал, че за мен оставаше място срещу проходчето, между неговата и служебните масички. Дори като ми донесоха поръчката – кафе и сода – за по-удобно (масичките бяха малки, а неговата бе доста изпълнена) поставих чашата и бутилката на съседната. Там, току до тях стоеше... пистолет. Черен, с кафява дръжка. Не отворих никаква дума за това, макар че стоенето му на това място, макар и сепващо ме в началото, си давах сметка че е съвсем логично. Заговорихме за разни неща, включително и за предстоящото на следващия ден дело. Отпивайки отвреме на време по нещо, поглеждах пистолета, стоящ току до чашата ми и си мислех, как бих могъл да го хвана, да го разгледам от любопитство и пак да го оставя... Не го направих, разбира се. След малко дойде и жена ми, седна от другата страна на „Сигурния мъж”. Тя обаче попита – като го видя – какъв е този пистолет. Той шеговито й заразказва, че бил на сервитьорката, как тя стреляла много добре, но може би трябвало до й помогне, за изкарването на разрешително. После заговорихме за делото, той каза че се е запознал с материалите, да не се притесняваме, утре щял бъде там, но да не даваме вид – отново ни го повтори - че го познаваме. И че всичко ще бъде наред.
На следващия ден делото бе в ранния следобед. С жена ми бяхме отишли сравнително доста време преди това – „дебютирах” на това "поприще" и явно това бе причината. Чакахме, оглеждахме се – не се виждаше нито моята адвокатка, нито някой от „отсрещния лагер”. Времето напредваше, та аз останах на мястото, на което седяхме, виждайки вратата на съдебната зала, а жена ми тръгна към фоайето при входа, за да посрещне адвокатката, като дойде. Върна се доста бързо, с променено лице. Набързо и неособено последователно ми разказа, как оттатък контролния пункт стоял „Сигурният мъж”, повикал я да иде при него и поискал да й сложи в чантата някакъв малък пистолет, за да го внесе вътре.В този момент се появи адвокатката ми, а почти веднага след това и ни извикаха в съдебната заличка.
Написах „заличка”, защото тя бе наистина много малка, а като невлизал никога дотогава в съд си мислех, че би трябвало да е доста по-голяма. Стоях отпред, до моята адвокатка и оглеждах с интерес наоколо. Не виждах хора, от тези които познавах и знаех, че са давали показания срещу мен. От въпросите на съдията разбрах, че ги няма. С изключение на двама, които наистина бяха присъствали на въпросната случка, но които не бях могъл да разпозная – все пак ги бях видял преди няколко месеца само веднъж, и то за кратко. А, имаше и вещо лице – съдебен лекар. Нито обвиняващият ме, нито някой от останалите свидетелствували срещу мен се бе появил. Вратата на залата стоеше още отворена, вероятно в очакване да дойдат. Обръщайки се натам отвреме-навреме, виждах надигащата се на пръсти фигура и източващия се нагоре, като на пиленце към човката на майка му, врат на „Сигурния мъж”. Явно го бяха видели и други, защото отпред, на съдийската маса изкоментираха това – че отвън имало един арабин, но че можело и да е само „съгледвач”, за да предаде, какво се е случило. Та малко след това заседанието приключи – съдът не даде ход на делото и го отложи.
Интересното бе след това – с моята адвокатка бяхме застанали в горния край на главното стълбище, водещо към фоайето. И тогава, на две стъпала надолу и обърнат към нас, „кацна” той – „Сигурният мъж”. Както се бяхме разбрали, както го бях направил вече днес, минавайки покрай него на излизане от залата – не го виждах, все едно, че там нямаше човек. А той продължаваше да стои, леко надигащ се на пръсти, до нас! Приличаше ми на ученик, искащ да привлече вниманието на учител. Адвокатката ми бе замълчала, както после ми каза, заради присъствието му и ме погледна въпросително. Нямаше вече как – „разконспирирах” го: „Мой познат е.”. И обръщайки се към него казах пестеливо: „Ще се видим”.
Адвокатката ми бе тогава бременна, предстоеше й раждането, така че след като я закарахме с таксито до кантората й, повече не я видях. Както и никога повече не разговарях със „Сигурния мъж”.
Не знам, може би още същия ден той да е слязъл от влака...
Впрочем, веднага след съдебното заседание жена ми е отишла при своята приятелка (като при това те били такива още от детството!...) и е споделила с нея за опита му да й пробута оръжие; от което тя си прави извода, че той не е това, за което се представя. Защото ако е на такава работа, то нима не може да влезе в съдебната сграда без нейното съдействие? И как , впрочем е влязъл след това?
Всъщност тя е искала повече нея да предпази... И какво, какво тогава й е отвърнала приятелката й - че това не може да бъде вярно. И още: „Ти не се интересувай от това, къде той работи!”.
Все пак на шестнайсти юли жена ми подаде заявление (виж го – при желание)56 до районната прокуратура – така ни бяха посъветвали.
>> ЕДНО ЛЕЖЕРНО ЛЯТНО ШИКАЛКАВЕНЕ